Книга за гости Контакти E-вестник
ВАЛУТА
EUR EUR 1.9558 лв.
USD USD 1.7563 лв.
GBP GBP 2.171 лв.
TRL TRL 0.257 лв.
Начало Новини   Коментари   Архив
31 Май 2020
КОМЕНТАРИ

ДА ОТВОРИШ ВРАТАТА

05 Март 2009

Проф. Д-р М. ТАХИР
Сенките на струпаните по склона дъбове са пронизани от полегнати слънчеви потоци. Земята долу е цялата на петна; виждам как в прашните конуси на светлината се въртят рояци дребни мушици; чувам жуженето на пчелите.
Лятото е уморено. В топлата пръст на август се прокрадват иглици есен – босите ми нозе усещат хладните им убождания. Претръпналата земя се прощава с лятото; въздишките й се издигат на леки бели облачета и кимат от билото на планината.
Следобедът се изпълва с птици – кръстосват подивели, взимат си сбогом преди да се понесат подир облаците. Огласят на техния си език – навярно изричат имената на прощаването. Тъжно е.
Седнал съм на синора гърбом към слънцето. То вече грее без да прежуря; сянката ми обикаля вързана около мен. Вляво на хвърлей място са двете брези: сестрички са, оглеждат се една в друга, накланят се и си шепнат. Нищо и никакъв синор ги дели - нито могат да се докоснат, нито да се прегърнат.
Заравям шепи в тая сипкава, слюдеста и рохка родопска земя - тая мъка и надежда, тая сълза! Нежните и безкрайно скъпи имена на прощаването се ронят от устните ми шепнешком: Билял дорусу, Гърма, Мъсъджън йери, Гавгалъ, Кумлу, Дратгос дере, Учка... В други времена и на друго място някакви градски хора ме бяха попитали какви са тия странни названия, а аз тогава не намерих сили да призная, че като ги събера в шепа, се получава името на моята земя. Такава, каквато я отнесоха зад девет земи в десета най-дълбоките и най-красиви очи на света – тези на Неджля, дъщеря ми...
Нивата лежи между дъбравата и гробището. Най-хубавата в Дюлица, много народ й беше хвърлил око по време на земеразделянето, но мама не се даде – обиколи познати и непознати от поземлената комисия, досажда на кметове и началници и ето – сега седя на синора, земята милва босите ми нозе, настръхнали от тънките пики на обраните тютюневи стебла. Половината живот мина през тая нива, останалата половина хукна накъдето й видят очите, а няма на кого да се ожалиш. Разпиля се времето, колкото и да се опитвам да го събера в шепи, все изтича между пръстите...
Някога тук се носеше гълчава, реката на живота се разливаше с цялото си пълноводие, ятата ни кръстосваха неуморно онези безкрайни детски дни. Всеки валог, всяка пътека, всеки дол и всяка шепа земя имаха имена. Толкова рядко се виждаме сега дори с братята и сестрите ми – нищо и никаква граница ни дели, също като тия брези... Къде сте – питам, как сте там където сте, защото мама е при мен с болната ми сестра, силици са й останали само за тая нива. И тате е тук – ей-го къде е легнал отсреща в сянката на големия дъб и не мърда толкова години вече... Пази мястото до него за мама…
Моята земя струи мълчаливо между пръстите на краката ми, грапавият й език докосва отвикналите ми ходила.
Изправям се и тръгвам към селото. Зиме в него остават стотина души и кърпят как да е дните, но през лятото това е царството на внуците. Чичо Картал казваше, че няма нищо по-ценно от внуците. Стъпвам предпазливо, знам, че скоро ще свикна с пясъка, камъчетата и тревите – има неща, които не се забравят никога. Песъчливият път преваля хълма – Дюлица е отсреща, с всяка стъпка се увеличава пред погледа ми: виждам почернелите керемиди и запустелите дворове, животните и сокаците. Виждам нашата къща, при построяването, на която дядо Реджеб казал на татко да не я издига толкова висока, защото ще хвърля сянка на низите с тютюн.
Пред вратата са застанали мама и Неджля, говорят нещо оживено и се смеят; няма между тях ни синор, ни граница, въпреки далечината на миналото и очакването на предстоящото. Само искрящата светлина на залеза струи отгоре и позлатява пътя, вързан като люлка с единия край за началото, а с другия – за следващото начало.


РЕКЛАМА



All Rights Reserved © 2006-2019    "СЕНИ МЕДИЯ" ЕООД - КЪРДЖАЛИ   e-mail: kardjalinews.media@gmail.com   Webdesign: SWS