Книга за гости Контакти E-вестник
ВАЛУТА
EUR EUR 1.9558 лв.
USD USD 1.7563 лв.
GBP GBP 2.171 лв.
TRL TRL 0.257 лв.
Начало Новини   Коментари   Архив
31 Май 2020
КОМЕНТАРИ

ИНТЕГРАЦИЯ И ЕТНИЧЕСКА ТОЛЕРАНТНОСТ

05 Декември 2010

Проф. Д-р М. ТАХИР
Интеграцията като взаимодействие между хората и механизъм за тяхното взаимно опознаване и възприемане е преди всичко толерантност.
На 16 ноември 1995 г. 28-ата сесия на Генералната конференция на ЮНЕСКО в Париж прие Декларация за принципите на толерантността. В чл. I ал.I пише:
“Толерантността означава зачитане, приемане и правилно оценяване на богатото многообразие от култури в нашия свят и на всички форми и начини за проява на човешката същност. Толерантността укрепва чрез знанията, откритостта, общуването и свободата на мисълта, на съвестта и на убежденията. Толерантността е хармония в различието. Тя е не само морален дълг, но и политическа и правна потребност. Толерантността като добродетел, която прави мира възможен, спомага за замяната на “културата на войната” с “културата на мира” и в ал. 4: “Постоянството по отношение зачитането на човешките права като проява на толерантност не означава толерантност към социалната несправедливост, нито отказ от своите или отстъпчивост към чуждите убеждения. То означава, че всеки е свободен да се придържа към собствените си убеждения и признава това право и на останалите хора. То означава признаване на факта, че хората различаващи се по естествен начин по своя външен вид, положение, реч, поведение и ценности, имат правото да живеят в съгласие и едновременно с това да запазят своята индивидуалност. То също така означава, че възгледите на един човек не могат да бъдат налагани на другите хора” (Декларация…1996)
В есето си “Толерантност”, Волтер пише: “Раздорът е голямото зло на човешкия род, а толерантността е единственият изход от него. Това е свойството на човечността. Всички сме изпълнени със слабости и грешки. Нека взаимно да прощаваме нашите недоизказаности и недоразуменията, които вършим. Това е основен закон на човешката природа”. А в “Трактат за толерантността” отбелязва: “Нетолерантността е онова мрачно суеверие, което подтиква слабите души да приписват престъпления на всеки, който не мисли като тях.” И допълва: “Правото на нетолерантност е абсурдно и е варварско: това е правото на тигрите”. Нетолерантността е нетърпимост към всички различия, отричане на всяка чужда правота. Само ние сме правите. По начало трябва да бъдат изстрадани принципите на толерантността по отношение на другите хора, култури и религии. На Волтер принадлежи мисълта: “Ненавиждам мислите ви, но съм готов да умра за това да имате правото да се изкажете”. А нетолерантността означава “ненавиждам мислите ви, и съм готов да ви убия, за да не можете никога да ги изкажете”.
Трябва да се подчертае, че една от най-пълните дефиниции на толерантността дава Джон Лок.
“Границите на държавната власт се определят от природата й. За да я разберем, да си представим естественото състояние, в което са живеели хората преди възникването на държавата. В това състояние те биха се радвали на естествените права да живеят и ползват собствеността си, както намерят за добре, а когато някой наруши тези права – да потърсят възмездие. В случаите, в които нарушителят е по силен от ощетения обаче, това възмездие би се оказало невъзможно. Освен това, тъй като всеки съди сам за себе си, често би се случвало някой да счете, че наложеното му възмездие е несправедливо или прекомерно и сам да поиска да потърси възмездие, което би довело до безкрайни войни на отмъщение. За да избегнат това, индивидите биха започнали да се сдружават в доброволни защитни организации. Държавата произлиза тъкмо от това свободно сдружение и следователно по природа има за цел да защитава естествените права на гражданите. Оттук тя е легитимна, доколкото не нарушава тези права.
С оглед на природата на държавната власт нарушаването на правата на гражданите не може да бъде оправдано дори на религиозни основания. В полза на това могат да бъдат приведени следните допълнителни аргументи:
- спасението на душата не е грижа на светската власт, а на самия човек;
- върху вярата не може да се упражнява принуда и следователно намесата на държавата в нея е обречена на неуспех;
-насилието над друговерците не е морално оправдано, защото изповядването на друга религия не е порок само по себе си, както и изповядването на своята не е само по себе си добродетел.”
Толерантността е признаване на правото и свободата на другите да бъдат такива, да изглеждат различно, да мислят и творят свободно. Главното е да се зачита тяхната идентичност. Или ”отнасяй се с другите, както са се отнасяли с теб”. Както всичко на този свят, и тази сентенция е относителна. Тя крие в себе си много истини. Същевременно тя ни предупреждава "за опасността да разбираме универсалното през себе си - една особено голяма опасност, когато другият е чужденец, когато ние сме си у дома, а той не е".
Все пак толерантността не е безкрайна поносимост и търпимост и има съществени граници. В този смисъл теориите за толерантността се опитват да решат два главни въпроса:
а) какви граници трябва да има ненамесата в работите на другия;
б) какви граници трябва да има намесата в работите на другия.
Под друг обикновено се имат предвид индивиди, етнически или религиозни групи. В работите им се намесва обикновено държавната власт (по-рядко друг индивид или група). Намесата като правило е предизвикана от неприемането на действията, разсъжденията, убежденията, ценностите на другия. Ограничаването на намесата като правило се оправдава с някакъв вид права (човешки, граждански, естествени). Ограничаването на толерантността – с това, че съответното действие представлява заплаха за държавата, за другите или нарушава законите. Струва си да се отбележи, че държавната власт като правило не спазва предписваните й от теориите за толерантността ограничения и оттук поставя пред тях допълнителната задача да оправдаят нарушаването им (Христов).
Политиките на признание, според Дж. Раз, обаче трябва да бъдат ограничени от следните права: (1) етническите групи нямат право да подтискат собствените си членове; (2) нямат право да бъдат нетолерантни към членовете на други групи; (3) всеки член на една група трябва да има възможност да я напусне; (4) всяка група трябва да третира членовете си с равно уважение и загриженост. Наред с това политиките на признание трябва да бъдат ограничени от едно практическо съображение: (5) те имат смисъл само по отношение на жизнеспособни култури. Към това трябва да се добави едно аксиологично ограничение: (6) признаването на ценността на всички култури не означава признаване на равната им ценност.
За граници на толерантността би могло да се мисли и в тези случаи:
“Мисленето е отвъд границите на държавната и църковната власт. Те трябва да бъдат толерантни към неправилното от тяхна гледна точка мислене, защото не разполагат с необходимата сила, за да го унищожат и само по себе си то не представлява заплаха за тях. Тази толерантност обаче не трябва да се разпростира върху неправилните действия, нарушаващи законите или разпоредбите им, които те имат право да наказват” (Спиноза 1670).
„Когато с действията си един индивид нарушава правата или нанася вреда на друг, държавата трябва да изостави толерантността и да се намеси, за да защити застрашения (Мил)
Държавата не може да определи поведението на хората и да им наложат насила да проявяват възхищение или уважение към "несвоята" култура, но забраната на всякаква форма на дискриминация по отношение на другите култури е напълно в рамките на правителствените компетенции. Задължение на властта е създаването на юридическата основа за взаимната толерантност и приспособяването един към друг, както и недопускането на изблици на ксенофобия и расизъм (Нашето творческо…1996).
Понастоящем за България въпросите и политиката на културната интеграция в рамките на нацията се оказват тясно преплетени с тези на европейската интеграция на самата нация.
Тогава толерантността следва да се мисли и донякъде в по-различен план в сравнение с традиционната: например европейските страни, които защитават своя трудов пазар от българите, го защитават не само от висококвалифицирани бедни етнически българи, но - и то по-скоро - от ромите и от представители на други малцинства, оказали се прекалено бедни и прекалено неадекватни на новата европейска идентичност.
„Традиционната толерантност сега следва да гарантира преди всичко адекватно европейско образование не само за българчетата, но и за турчетата, ромчетата и всички деца от малцинствата. На практика това означава смесени училища, тъй като само така може да се осигури подходящо образование. Но българските родители не са склонни на подобна търпимост, която е сред решаващите. Толерантността днес е преди всичко толерантност към малцинствата в България да бъдат в същата степен европейци, както и българите” (Пенчев).
Принципът на плурализма, разбиран като проява на толерантност и зачитане на културните постижения на “другия”, има значение не само при отношението към етническите малцинства, но и при отношенията между различните етнически общности. Напоследък този въпрос придобива особена острота. Сплотяването на една група около нейната идентичност довежда до установяването на една нова “етническа” политика. Залогът тук е осигуряването на контрол над (или на достъп до) държавната власт или извоюването на по-висок социален статус, или постигането на гаранция за сигурността на дадена общност (Нашето творческо…1996).
Конституирането на етническата толерантност не е възможно на основата на принуда и насилие, на основата на господство и подчинение, защото междуетническите отношения, както и междукултурните отношения не са властови отношения, а преди всичко интерсубективни, при които "другата" страна не може да се разглежда като обект или инструмент. В отношенията на междуетническа толерантност всеки от етносите е самоценен, т.е. зачитат се неговите свободи и права, отбелязва Георги Фотев.
"Етническата толерантност предполага възможности и култивирани способности за разбиране на гледната точка на другия, т.е. за усвояване на другата перспектива, което дава възможност за контролиране на моята перспектива, а това е условие за адекватно действие. Признаването на ценностите на другия не означава отказ от ценностите, които споделям. Светът на изкуството дава добър пример за уважение към разнообразни художествени ценности, стилове, художествени визии на света и за необходимото съседство на уникални художествени светове и художествени факти" (Фотев 1994).
Интеграцията и етническата толерантност са една възможност и перспектива на човешкия живот. Те не само, че са чужди на насилието и принудата, но и ги отхвърлят като несъвместими с духа на демокрацията или изобщо с човешкия живот. Защото насилието винаги ражда отчуждение, омраза и ненавист. От друга страна интеграцията и етническата толерантност извеждат етносите от самоизолация и дават възможност на всеки, без оглед на етнос, език, религия и т.н. да реализира своите професионални и творчески възможности в живота. И в този смисъл непременно трябва да се подчертае, че това, което усложнява междуетническите отношения, не е самият факт на етничност, а страхът, несигурността за бъдещето на етническата група. Това е нивото, на което трябва да търсим отговор. Затова всички участници в интеграционните процеси трябва да носят отговорност за сигурността и живота на другите, като по този начин гарантират собствената си безопасност.
“Не е необходимо те да се харесват помежду си, но трябва с готовност да приемат, че присъствието на другите не е пречка за собствената им етническа изява… Най-важното е мнозинството и малцинствата да бъдат чувствителни едни към други и да не поставят моралната стойност на другите под въпрос. Много по-лесно е да поемаш загубата на власт или някое друго благо от гражданското измерение на националността, отколкото да поемаш обида срещу своята колективна морална стойност” (Шоплин, Дж. 1998).
Затова философията на интеграция се осъществява най-добре, когато общностите са сигурни в бъдещето си. В този смисъл е необходимо толерантността да се осъзнае като начин на живот, като национална психология. Това ще стане по пътя на възпитание в толерантност - процес сложен и продължителен, протичащ от семейството до парламента. Възпитанието в дух на толерантност и уважение към другите е предпоставка за демокрация и заслужава да бъде приемано като основна и неотменна задача не само на едно или друго общество, а в глобален мащаб. Толерантността означава мнение, желание, начин на живот, ценностна ориентация. Тя е необходимо условие за свободна конкуренция на различни идеи, ценности, личности, смелост пред истината и независимост на духа от всички форми на предразсъдъци и насилие. Формулата на толерантността означава способността да се изслушва чуждото мнение, без при това да си задължен непременно да се съгласяваш със събеседника.
Възпитанието в толерантност би спомогнала за преодоляването на наслоените през годините предразсъдъци.
„Предразсъдъците обикновено се приемат като отклонения от три идеални норми: рационалност, справедливост и човешко съчувствие. Нормата на рационалността изисква мненията за другите групи да се основават върху достатъчна и сигурна информация; нарушаването й води до възникването на различни стереотип. Нормата на справедливостта изисква равно третиране на своята група и другите; нарушаването й води до дискриминация. Нормата на човешкото съчувствие изисква приемането на другия като равностойно човешко същество, независимо колко различно би могло до бъде то; това приемане трябва да се изразява не само в действията, но и в нагласите и да включва както публичните, така и частните взаимоотношения; нарушаването на тази норма поражда различни степени на нетолерантност /варираща от безразличие през негативна нагласа до открита враждебност/” (Lindzey 1969).
Хората не се раждат с предразсъдъци, нито наследяват дискриминационната форма на поведение спрямо другите. Те се придобиват. Голям принос за това имат семейството, образованието и средствата за масова информация. Произходът им е в начина, по който младите хора се възпитават и образоват. Предразсъдъкът е предварителен възглед, превърнат в навик. В неговата основа стои определен стереотип, схематизиран, устойчив, емоционално оцветен стандарт на възприемане, представяне, мислене и поведение на личността или на дадена социална група. Съществуват различни предразсъдъци. В едни случаи вниманието е съсредоточено върху расови предразсъдъци, в други – върху половата дискриминация, в трети – върху ксенофобията, в четвърти – върху малцинствата. В много от образователните и възпитателни проекти и програми се набляга на една или друга група предразсъдъци. Обръща се внимание как да се помогне на хората да осъзнаят и преодоляват предразсъдъците спрямо себе си и собствената си същност (нихилизъм). Има и обратни случаи – някои култури, религии и др. страдат от високомерие и безкритично възпитание и преживяване на собственото си усещане за превъзходство над другите хора и общности (етноцентризъм) У нас преобладават етнически, религиозни и политически предразсъдъци. По-малко са расовите, а слабо се проявяват половите… Една от основните задачи на интеркултурното възпитание е във всяка държава да се установят видовете предразсъдъци и да се изработят проекти и програми за тяхното преодоляване от децата и от техните родители, от средствата за масова информация, обществените институции.
Възпитанието в толерантност ни позволява да се възприемаме един други такива, каквито сме по произход, и заедно да работим за изграждането на толерантно общество. Хората са различни, но когато се създадат реални условия на живот, въпреки различията си, те могат да живеят съвместно в условията на толерантност и разбирателство. Съществуващите проблеми могат да бъдат решавани само по пътя на диалога, съгласието и партньорството. Едно от възможните решения е да се възприема тезата, че нацията не е етнокултурна, а социокултурна, гражданска, политическа, духовна общност. И тук е основна ролята на философията на интеграцията в национален, балкански и европейски аспект. Нужно е да се формира у всеки гражданин разбирането, че да се изгради толерантно общество, е необходимо да се утвърди нова духовност. По-нататъшното демократизиране на нашето общество е неразривно свързано с хуманизацията на обществените отношения, с утвърждаване на по-богати, освободени от предразсъдъци и догми форми на общуване. Те би следвало да обхванат в същата степен всички групи и слоеве от населението на страната, които независимо от различията в етническото си съзнание, вероизповедание и различна степен на културно-битово развитие в своето единство съставят съвременната българска нация. По този начин се създават необходимите условия за тяхното естествено и доброволно интегриране към националните ценности и добродетели, без това да означава премахване на многообразието от етнически, религиозни и културно-битови прояви.
Практиката показва, че политиката на културна интеграция и етническа толерантност може да се продуцира, ако широко се популяризира чрез печатните и електронните медии моделът на етническа толерантност, равнопоставеност на различните култури, уважение към техните традиционни обичаи и ритуали. Нужно е да се покаже примерът на успели личности от отделни браншове без разлика на тяхната етническа и религиозна принадлежност, за да видят младите хора, че ще бъдат забелязани и поощрени и да вярват, че могат да реализират своите възможности в България. Трябва да бъдат издирвани и откривани таланти чрез прослушвания на музиканти и певци от всички възрасти от различните етнически малцинства; да се организират развлекателни програми, празници на талантите, спортни прояви и др.; да се създават детски и юношески вокални групи, ансамбли, танцови състави, за да могат младите хора да се приобщят към нравствените и естетически ценности на гражданското общество.


РЕКЛАМА



All Rights Reserved © 2006-2019    "СЕНИ МЕДИЯ" ЕООД - КЪРДЖАЛИ   e-mail: kardjalinews.media@gmail.com   Webdesign: SWS