Книга за гости Контакти E-вестник
ВАЛУТА
EUR EUR 1.9558 лв.
USD USD 1.6958 лв.
GBP GBP 2.1727 лв.
TRL TRL 0.3103 лв.
Начало Новини   Коментари   Архив
18 Януари 2019
КОМЕНТАРИ

ДРАМАТА НА РОДОПСКОТО МЮСЮЛМАНСКО НАСЕЛЕНИЕ, ОТРАЗЕНА В ХУДОЖЕСТВЕНИ ТВОРБИ

08 Април 2012

Проф. д-р Хайрие Сюлейманоглу
(Спомени, разкази и редове от художествени произведения)
(1912-2012)


Проф. д-р Хайрие Сюлейманоглу Йенисой

Родопите се намират на територията на България и Гърция. Делят се на Източни, Средни и Западни Родопи.
По-главни населени места са: Кърджали, Мадан (в османски документи: Маданкьой, Маденкьой), Смолян (до 1934 г.: Пашмаклъ), Велинград (до 1948 г.: Чепино, Лъджене, Каменица), Пещера.
Други градове са: Ивайловград (до 1934 г.: Ортакьой), Крумовград (до 1934 г.: Кошукавак), Момчилград (до 1934 г.: Местанлъ), Джебел, Ардино (до 1934 г.: Егридере), Златоград (до 1934 г.: Даръдере), Рудозем (до 1934 г.: Палас) Девин (до 1934 г.: Дьовлен), Доспат (в стари документи: Досбат), Батак (създадено от турците селище през XVII в.), Чепеларе (Чепелли), Лъки.
В този край живеят предимно турци и помаци. К. Иречек при пътуването си из страната в началото на 80-те години на XIX в. посетил и Родопите, за който край казва, че в етническо отношение няма такъв чист османски район като Кърджали и долината на Арда1.

През османско време по тези места се е развила висока турско-ислямска култура. Медресетата, които тогава са били центрове на просвета, изиграли важна роля в културното издигане на района. Техният брой само в Източните Родопи е бил над 50. А медресетата в Бели извор (до Ардино), Смолян и Чепинци са били най-известните просветни огнища. Родопското население живеело в мир и покой. Но през втората половина на XIX в. известни на всички ни важни исторически събития слагат край на спокойния живот на румелийското население. От тези събития страда и родопското мюсюлманско население-турците и помаците.

Известно е, че всяко важно историческо събитие до голяма степен намира отражение както в устното народно творчество, така също и в литературата. Споменът за преживяното остава следа и в паметта на поколенията. Тук се спираме накратко върху някои творби, отразяващи историческите събития, както и спомени и разкази на населението за тези събития.

АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ (1876)

А. Панагюрското въстание.Известно в историята и като Българско въстание, Априлското въстание отваря дълбоки рани и на турците и мюсюлманите (помаците) от Пловдивския и Пазарджишкия район. Развитието на събитията именно в този район не е било случайно. Както е известно това въстание е подготвяно извън пределите на османската държава, с подкрепата на царска Русия. Осъществено бе в споменатия край (IV. революционен окръг), защото гр. Пловдив е близко до Истанбул и влиянието на руския посланик в Истанбул, генерал граф Игнатиев е силно в Пловдив. Заместник консул на Руското консулство в този град е Найден Геров, руски възпитаник и руски поданик, който е роден в този район-Копривщица, близо до Панагюрище. Не е случайно също и изборът на Панагюрище за център на въстанието. Апостолът на въстанието Г. Бенковски също е родом от Копривщица.

Захари Стоянов, главен помощник на лидерите на Априлското въстание, след Освобождението се е издигнал до председател на Народното събрание, е известен със своите “Записки по българските въстания”. В този свой труд авторът сам като участник разкрива истини, като не скрива факта, че по време на въстанието са опожарявали не само турски села, а и български, за да заставят българските селяни да участват във въстанието.

Както вече бе отбелязано, Панагюрище е един от центровете на въстанието и поради това тук събитията се развиват много бързо. Да прочетем следните редове от "Записките...":

"Пазителите на тишината, или по-добре представителите на султановата власт се обтягаха преспокойно отпред конака, легнали на припек по гърбовете си върху канапетата, с вирнати нагоре крака. И тях така също гърмежите в дома на бае Иван не бяха ги стреснали още."

Лидерите на въстанието П. Волов и Г. Бенковски събират на площада въстаниците и намиращите се тук 5-6 турци биват убити:
"На земята се търкаляха 5-6 турски трупове. Тия бяха накълцани и обезобразени като фурнаджийката четеля, защото кой как пристигаше, за да се накървави ножа, забиваше го немилостиво в отдавна настиналия вече труп. Имаше мнозина, които си увираха пръста в кръвта и го облизваха, като казваха, че това ще да им служи за комка. П. Х. С. не се задоволи само с близвание. Той се наведе над един труп, грабна кръв с кривака си от раната, която изпи като шербет."

Описвайки поразяващата картина, авторът изтъква, че това е израз на ненавист и злоба към турците и че всеки убит турчин създава чувство на удовлетворение и радост у въстаниците. За известното "кърваво писмо", обагрено с кръвта на убитите турци, четем следното:
"После малко на мегдана около турските трупове стояха вече няколко писари, които си топяха указателния пръст в изтеклата вече кръв и правиха на бялата хартия червени кръстове. Празното място, което бяхме оставили за датата, така си и остана недопълнено; така също не се и подписа никой на прокламацията: червеният кръст беше достатъчна гаранция за всичко..... Бързи куриери полетяха да отнесат тия прокламации на четирите страни..."

Г. Бенковски и помощникът му З. Стоянов, решават тайно да опожарят българските села, за да накарат селяните да участват в бунта:
"Преди да заминем обаче от Петрич, ние решихме тайно помежду си, само двама с Бенковски, да направим няколко села насилствено бунтовници; ние решихме да изгорим селата Смолско, Каменица и Раково..."

На селяните българи и през ум не им минава, че селата им са опожарени от лидерите на въстанието:
"Ония, които бяха от Смолско, със сълзи на очи ни разказваха по кой начин им изгоряло селото, запалено според тях от зверовете черкези, а нас поздравляваха, че сме си спасили живота от тия последните, понеже идехме откъм Смолско. Тия не можеха да си въобразяват даже, че ние сме похитителите на селото им. А ония въстаници, които бяха от Каменица, радваха се при нашето появление, че ще могат да запазят селото си по-добре с нашето присъствие. Бедните! Те не знаеха, че ние сме най-страшните палачи."

След неуспеха на въстанието въстаниците решават да убият лидера Г. Бенковски:
"Надвечер се пръсна слух между четата, че няколко души панагюрци искали да убият войводата и неговите другари, защото били излъгали населението да въстава, като му обещавали всякакви помощи и успехи".

След така изтеклите се обстоятелства, въстаниците не желаят повече да продължат борбата:
"Пусто му остало и въстанието, и царството, и войводата-говореха тия последните и въздишваха..."

След неуспеха, четата се отправя към Стара планина. Войводата Бенковски посочва с пръст пламналото село и казва:
"-Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да оздравей; а на Русия-нека тя заповяда!...-каза той и отиде да седне при корена на един бук".

На скитащите в Стара планина отчаяни въстаници не се намира някой да каже две успокоителни думи:
"Ни Бенковски, ни друго някое лице не си отвори устата да успокои отчаяните, да произнесе поне две благи думи. И какви съвети, боже мой! Що имаше още да се говори? На какво трябваше да имат надежда? И лъжите вече се привършиха..."

Въстаниците искат да вървят с Бенковски:
"После това ние потънахме в гъстата гора и завсегда бяха изгубени вече от очите на желающите да дойдат с нас нещастни другари.
-Войводо! Дядо попе! Недейте ни оставя в това пусто усое!-викаха тия подиря ни с болезнено отчаяние. -Защо ни излъгахте да си изгорим селата, а сега бягате от нас!..."

В организирането и провеждането на въстанието има пръст Русия и българският народ го знае това:
"-Зад тая ваша работа, г а л и б а, че Голямата м е ч к а (Россия) стои и аз няма да се излъжа, ако ви нарека нейни хора- забележи важно най-старият от тримата говедари, като посочи с пръст към север."2

Б. Събитията в Батак3. Събитията в родопското село Батак, също са предизвикани от българи4. Над 200 жени-мюсюлманки и малки деца били избити по най-жесток начин. Броят на избитите мъже бил много по-голям. Щом се разчува страшната вест, мюсюлмани начело с Ахмед аа (ага) Барутанлията отмъщават на въстаниците. Найден Геров, вице-консулът на Русия в Пловдив, нарежда да се отварят пресни мюсюлмански и християнски гробове от гробищата на околните села и труповете да бъдат откарани в Батак. Правят се снимки, вдига се голям шум и тази ужасяваща картина, извършена от батачани българи се съобщава като дело на турците, на мюсюлманите. Априлското въстание отнема живота на много християни и мюсюлмани.


РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА (1877-1878)

Към незарасналите още рани от Априлското въстание следващата година се прибавят и жестокостите от Руско-турската война, по време на която тежко пострадало турското и мюсюлманското население и от Пловдивско и Пазарджишко. Войната се използва като благоприятен случай за безчовечното отмъщение за Априското въстание. От всичко случило се става ясно защо именно от този край започват масово да се изселват турците и мюсюлманите.

След ожесточени боеве и безчинства в Стара Загора, всяващите ужас донски казаци и други руски военни части, продължили масовите избивания по посока към Пловдив и Пазарджик. Жестокостите в Кричимсото поле, между Пловдив и Пазарджик, вземат широки размери. Опожаряването на десетки турски села, разрушаването на стотици къщи и обществени сгради създават паника сред турското население. Само в гр. Пазарджик били разрушени 938 къщи, джамии и училищни сгради5. Изоставяйки всичко едни поемат към Истанбул и повечето от тях загиват от студ, глад и болести. По възвишенията на юг от Пазарджик умират 400 души. Един немски железопътен чиновник намира живо едно малко момиченце между труповете и го спасява6. В котловината близо до пътя между селата Исперихово (Айдънкьой) и Ново село (Йеникьой), от руските войски били избити много хора и кръвта им текла като река. Затова тази местност и днес е известна с името "Кървавото дере" (Канлъ дере). Други десетки хиляди хора бягат към вътрешността на Родопите и намират спасение при мюсюлманите. Напускайки в паника селата си турците не забравят да се погрижат и за домашните си животни. Възрастни българи разказват как преди да тръгват на път турците пускали добитъка си по кории (малки горички) и кърища, за да не умират животните от глад.

Отмъщения за Априлското въстание имало и в други села около Пловдив. Захари Стоянов в своите "Записки..." разказвайки за селата Бойково, Дедово и Сотир, пише следното за един свещеник от с. Сотир:
"Когато пристигнали освободителните войски, поп Тодор не закъснял да се яви с донските казаци в своето селце. Той се турил начело на хиляди души българи и в два деня и две нощи преобърнал в прах и пепел помашкото село Тамръш (Тъмраш), гнездото на капасъзите."

Населението на Хасково (Хаскьой), Свиленград (до 1934 г.: Мустафа Паша) и на целия район към Родопите, също пострадало от безчинствата на руските войски. Страданията на бежанците привлича вниманието и на световната общественост. Събитията принуждават турците и мюсюлманите да окажат съпротива срещу руската армия. Те не се подчиняват на Временното руско управление и не приемат и не признават решението Родопите да остават в пределите на Източна Румелия. Благодарение на тази борба на родопчани Кърджалийският край и Рупчоз (Рупчаз) остават в границите на османската държава.
Поетът от Ардино Иззет Динч (1890-1965), описвайки природните красоти на Родопите в едно свое стихотворение, възпява и героизма на родопчани, оказали съпротива на руската армия. Възхвалява героизма и на лидерите Салим аа (Салим ага) и Исмаил ага7.

БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ (1912-1913)

Както подчертават историците, Балканските войни и Руско-турската война от 1977-78 г. имат общи страни по отношение на страданията, създадени на турците и мюсюлманите: опожарявания, грабежи, изнасилвания, принудителни изселвания са общи характерни черти на тези войни.
От друга страна обаче, според известния американски историк Дж. Маккарти, има и известни различия между тях. Руско-турската война се водеше само от Русия, подчертава авторът: чрез принудителни изселвания осъществяваше плана за прочистване на Румелия от мюсюлмани, от турци и помаци. А при Балканските войни имаше няколко воюващи страни. Всяка една от тях при завоюване на дадена територия се стремеше да изгони мюсюлманите от там. Дори е имало случаи, когато от едно място тези хора да бъдат отново върнати на предишните си места, поради това, че дадена територия е преминала в ръцете на другата воюваща страна. Въздействието на тези събития върху турците и мюсюлманите, както и големите човешки загуби са неоспорим факт, че Балканските войни са причинили по-големи злини, по-голямо нещастие, отколкото Руско-турската война8.

Известни са в историята хайдушките, а по-късно и четническите, и комитаджийските нападения, насочени главно към турци, мюсюлмани: убивания, грабежи, изнасилвалия и др. Тези неща са отразени в турското устно народно творчество. В една песен, известна в Южна България, Беломорска Тракия и Македония, се разказва как от сватбата й отвлекли една булка и я отвели в планината:

От савтбата ми мамо
От сватбата ми ме взеха
Отведоха ме мамо
Във високи планини
......................................
Буковите листа мамо
Дюшек ми бяха
Буковите дънери мамо
Възглавница ми бяха
Комитаджийските наметала мамо
Йорган ми бяха9

Има още една особеност, по която Балканските войни се различават от Руско-турската война: насилствено преименуване и смяна на религията на турци и мюсюлмани. При осъществяване на всичко това се прилагат нечовешки методи. С. Селви в един свой разказ разказва как насилствено сменят имената на турците от едно село в Драмско. Свещеници събират всички селяни и ги затварят в една джамия и колективно ги покръстват. С голямо майсторство е използвана градацията като художествен похват и това още повече подсилва тъжното настроение в разказа10.
Страшните събития, преживяното по време на Балканските войни се помнят от възрастните родопчани. Писателят Салих Бозов години наред събира горчивите спомени на родопските мюсюлмани. Тези спомени ги четем в книгата му "В името на името"11. Да прочетем следните редове от <Вместо предговора на книгата: "Сигурно само лирична натура и човек на чувствата би посветил в мирно време свой многогодишен труд на проблема НЕПИСАНА досега в автентичен вид история за физическия и духовен геноцид над мюсюлманската общност в България след размирните 1877-1878 г. до наши дни. Подвластни на това време са периодите 1912-1944 г., 1945-1989 г., и от 1990-до наши дни. Основният подход-интервюта-очерци с живи свидетели и потърпевши-предполага изказ на истината и само на истината. Обект на внимание са старици и старци с дълъг, над 80-90-100-110-120 години живот. Сбръчканите лица, треперещите от вълнение устни, пълните със сълзи хлътнали очи нека събудят у вас, читатели, състрадание, доверие и синовна почит. Разказаното е своеобразна смелост и осъзната отговорност пред идните поколения.
Наш дълг пък е да не бъдем равнодушни при толкова много пролята кръв и потъпкан с мръсни ботуши верски дух. Гаврата с паметта на живи и мъртви е обличана в красиви думи като "възродителен процес", водещ до израждане, срам и позор за изродилци, наричани български възрожденци от най-новото ни време. Дали те носят чисти и неопетнени имена, когато са работили с "чиста" съвест за отнемане на онова свято нещо, наречено майчино име!? Та нали всеки върви по земния си път с едното име. Не е ли Името човешката същност на всеки? Затуй и в неговото име нека изкажем заслужена благодарност на разказалите спомени-една незатворена страница за покушение над личността човешка, защото раната зараства, но белегът остава." И авторът продължава:

Изрекъл е поетът.
"Земя като една човешка длан"

За кървящия геноцид над родопските мюсюлмани през 1912-1913 г.–ще добавя аз-е изписана по челата на старци и старици човешка тъга:

"Родопска длан
без пет безценни пръста,
кастрени в безреда до насита
в името на кръста,
докато палачът се насити първи!
Човешка длан
без пет безценни пръста,
гледам те, чета браздите
и ти меря ръста
по чертите в кърви!

Изрекъл е поетът! Ехото препраща думите му към небето. Чупи то лъч в простора и го връща приземи да зазвучи с нова сила като злокобна, жестока клетва, изричана от беззъба уста. Поема дъх засъхнала гръд, набъбват хлътнали бузи, зашепват нацепени устни."
……………………………………………………………

Почти не остава родопско селище без невинно пролята кръв. Най-голяма точност се препокрива с времето-5.Х-28.XI. и картата за военните действия на Родопския отряд. Касапският нож, калъчката, щикът, приклада се размахват сред овчедушни. Разчиства мечът за отпосле безпрепятствен път за кандилото, тамяна, светената вода и кръста. Сгромолясват се минарета, в руините на джамии падат глави. Дигат се в защита от меча голи ръце. Един замах-остават без пръсти, втори откос-остават и без длани! А после и без ръце... Трагични страници от една неписана история. В средената памет се вплитат родопски селища, махали, колиби и се тъче кървава черга, чиято кръв отдавна е застигнала до вкаменелост даже, но споменът и сълзите на все още живи деца и внуци на изкланите в онези години размекват сега кървавите вкаменелости и тъкат нова историческа черга. Изкласът разказва.

Чуваш тих шепот, виждаш хлътнали очи, изнизват се на пресекулки като из кладенци трогателни думи. Говорят 90-100 годишни прадядовци и баби. Внуци пишат една неписана истирия за родопската трагедия отпреди почти столетие. И когато демократична България, устремила се да сътвори най-новата си история, отбелязва годишнини от Балканската война, нека разлисти и неписаната историческа памет на прастарици и прастарци от родопската мюсюлманска общност и впише в своята история един геноцид над невинни."

След Балканските войни българските управници, за да спечелят подкрепата на великите сили и на Турция, биват принудени да направят крачка назад: връщат мюсюлманските имена на хората, разрешават молитвите в джамиите. Разрешават също да носят традиционните си носии.

Години след това в Родопите е подета нова кампания за преименуване на мюсюлманите. Тя е подета от "Дружба-Родина", създадена през май 1937 г. Главната цел на кампанията е пак: прочистване на Родопите от мюсюлманството, като се използва широко разпространената версия за насилственото му налагане на родопското население. Списание "Родопи" започва борба за приобщаване на мюсюлманите родопчани към българската нация. За осъществяване на целите се използват и някои мюсюлмански духовни ръководители и неопитни младежи: забранява се говоренето на турски език, забранява се носенето на традиционните носии, категорично се забранява и обрязването (сюнета).

Насила карат мюсюлманите да ядат свинско месо и др. Издевателствата продължават и по време на Втората световна война. Тъжното е това, че в тази кампания участват и някои българсли интелектуалци12.


ПЕРИОДЪТ СЛЕД ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Дядо Адил: "...През 1907 г., когато съм се родил ми сложили име Адил. През 1912 г. ме наричаха Борис. 1914 г. пак Адил ме викаха. През 1939 г. ми сложиха име Асен. През 1944-45 пак Адил ме викаха. Сега през 1970’те пак ми смениха името, нарекоха ме Владимир. Шест пъти вече ми се сменя името. Това няма ли да има край?"

След Втората световна война на власт дойдоха комунистите. Осъдиха престъпленията, извършени в миналото и обещаха на малцинствата равни права. Обаче след време стана ясно, че и те не се различават от предишните управници. През втората половина на 50-те години на ХХ век закриха турските училища. Турският език в българските основни училища остана извън седмичната програма и посещаването на часовете по турски език беше забранено за ученици мюсюлмани (помаци) и деца на семейства със смесени бракове. Не след дълго бе сложен край и на изучаването на турския език. В началото на шейсетте години на миналия век в Родопите бе подета кампания, която бе наречена к у л т у р н а р е в о л ю ц и я. Върху определени семейства в района пак започна да се упражнява натиск. През периода 1970-72 година цялата държавна машина, включително и армията, се пусна в действие и едни мюсюлмани загинаха, други бяха изпратени в Белене, трети-интернирани в различни краища на България. По затворите имаше и мюсюлманки, "виновни" за обрязването (сюнета) на децата им, на внуците им или носене на традиционни носии. Тази човешка трагедия намери отражение и в литературата. Писателят Кяшиф Капсъзов (Смолян, Бурово 1941-София 1992) в романа си "Краят на потоците"13 с голямо художествено майсторство описва съдбата на родопските мюсюлмани. Песните на тези хора авторът сравнява с планинските поточета. Песента е празник, дори и нещо повече. Един от героите на романа дядо Исмаил като вижда злодеите прекъсва песента си. И това е естествено. Защото тоталитарният режим си казал последната дума в това отношение: забранено е да се пеят песните на мюсюлманите.

Писателят се противопоставя на "възродителния процес". С голямо майсторство са типизирани героите в романа. Бащата на Ширин-Хасан Узун е един от обаятелните образи. Той привлича вниманието на читателите със своето поведение и човешки добродетели.

В края на декември 1984 година в Родопите пламна нов огън. В центъра на Момчилград се появиха танкове и "червени барети". Започна насилственото преименуване и на турците. За кратко време събитията обхванаха цяла България-пак убити, пак затвори, пак Белене... Комунистическите управници обявиха, че в България няма турци. Изредиха се тежки дни, месеци и години. Горчивите сълзи от Родопите и на цялата турска и мюсюлманска общност намериха отражение във фолклора и литературата. Емине Ходжаоглу (Момчилград, Кирково, род. през 1958 г.) в едно свое стихотворение казва:

Деца родихме
Име не можахме
Да им дадем
Близки погебахме
Надгробен камък
Не можахме
Да им поставим14

През 1989 г. започна тъй наречената от комунистическата върхушка "голяма екскурзия". Тръгнаха безкрайни кервани от турци и други мюсюлмани към Турция. За кратко време преминаха българско-турската граница стотици хиляди хора. "Голямата екскурзия" се превърна в истинска човешка драма. Тези нехуманни решения на висшия партиен апарат да изгони цялото турско население от страната, предизвикаха негодуванието на демократично настроените български интелектуалци. Те настояваха да се прекрати насилственото прокуждане на турците и мюсюлманите. Отделни интелектуалци се обявиха в защита на човешките права на турското малцинство. Известната поетеса Блага Димитрова посвети на мюсюлманите есе под заглавие "Името" и настоя правото на свободен избор на име. Това есе тя написа през юли 1989 г. в разгара на "голямата екскурзия", което изигра важна роля в създалата се напрегната политическа обстановка в България. Това произведение беше и морална подкрепа на цялото турско и мюсюлманско население в страната. Тюрколожката и историчка Антонина Желязкова в страниците на в. Демокрация призова управниците:
"Спрете! Опомнете се! Върнете имената, езика, културата, човешките права на турското малцинство и тези страшни, позорящи страната ни потоци, сигурна съм, ще спрат".

"Голямата екскурзия" ускори политическите събития в България и на 10 ноември 1989 г. Тодор Живков беше свален от власт. Проведен бе "дворцов преврат". Започна един процес на демократизиране. След 10 ноември мюсюлмани и турци от Родопите и от цялата страна масово участваха на многохилядни митинги, организирани в София. На един митинг известният сатирик Радой Ралин беше казал следното:
"Ние пъшкахме 35 години под управлението на Тодор Живков. И ако не беше съпротивата на турските и мюсюлманските ни братя, повярвайте още 35 години щяхме да продължаваме така. Днешната си свобода ние дължим на турските и мюсюлмански ни братя14".

С радой Ралин се виждахме и споделяхме някои неща. Ставаше въпрос и за Николай Хайтов като човек, като писател, за неговите големи грехове спрямо родопските мюсюлмани. Той беше начело на представителите на течението "коренотърсачи" в българската литература. Влезе в литературната история като писател-"коренотърсач"16. Николай Хайтов както по-рано в "Дружба-Родина", в списание "Родопи", така и през целия период на тоталитарния режим не се отказа от расистките си възгледи. Към края на живота му го попитали кой е най-щастливият момент в живота му. И той отговорил, че най-щастлив се почувствал в онзи момент, когато научил, че Боян Сариев открил семинария в Кърджалийско (район с преобладаващо турско и мюсюлманско население). А Боян Сариев (мюсюлманин приел християнска вяра) е бивш полицейски шеф с 20 години служба при тоталитарния режим-писаха вестниците.

x

България е член на Европейския съюз и през последните години по отношение на човешките права безспорно има известен напредък. И трябва да вярваме, че човешките драми от миналото никога вече няма да се повтарят.

БИБЛИОГРАФИЯ
1. Иречек, К., Пътуване по България, С., 1974, 462-3.
2. Стоянов, Захари, Записки по българските въстания. Български писател, София, 1983.
3. За най-новите изследвания, свързани със събитията в Батак вж: http://www.kircaalihaber.com/?pid=8&id_aktualno=92.
4. Acaro&#287;lu, M. T., Bulgaristan’da T&#252;rk&#231;e Yer Adlar&#305; K&#305;lavuzu. K&#252;lt&#252;r ve Turizm Bakanl&#305;&#287;&#305;, Mill&#238; Folklor Ara&#351;t&#305;rma Dairesi Yay&#305;nlar&#305;: 89, Halk Edebiyat&#305; Dizisi: 12, Ankara, 1988, 28.
5. Ялъмов, И., История на турската общност в България, София, 2002, 46.
6. &#350;im&#351;ir, B., Rumeli’den T&#252;rk G&#246;&#231;leri. I-III. Ankara, 1968, 1970, 1989, 90.
7. Yenisoy, H. S&#252;leymano&#287;lu, Ba&#351;lang&#305;c&#305;ndan G&#252;n&#252;m&#252;ze Kadar T&#252;rkiye D&#305;&#351;&#305;ndaki T&#252;rk Edebiyatlar&#305; Antolojisi. Bulgaristan T&#252;rk Edebiyat&#305;. 8. , T. C. K&#252;lt&#252;r Bakanl&#305;&#287;&#305;, Ankara, 1997, 190.
8. McCarthy, Justin, &#214;l&#252;m ve S&#252;rg&#252;n, &#304;n&#305;l&#226;p Yay&#305;nevi. 3 bask&#305;, &#304;stanbul, 1998, 14-15, 149.
9. Yenisoy, H. S&#252;leymano&#287;lu, Balkanlar Deyince…, Filibe Y&#246;resi K&#252;lt&#252;r ve Dayan&#305;&#351;ma Derne&#287;i Yay&#305;n&#305;, Bursa, 2007, 19-20.
10. Selvi, S., Balkanlar Deyince. Balkanlar&#305;n Sesi-2, 1989, 15.
11. Бозов, С., В името на името. Изд. Литературна интеграция, 2005.
12. Ялъмов, И., История на турската общност..., 250-250.
13. Капсъзов, К., Краят на потоците. Dar K&#252;t&#252;phanesi.
14. Yenisoy, H. S&#252;leymano&#287;lu, Balkanlar Deyince…, Filibe Y&#246;resi K&#252;lt&#252;r ve Dayan&#305;&#351;ma Derne&#287;i Yay&#305;n&#305;, Bursa, 2007, 95.
15. Yenisoy, H. S&#252;leymano&#287;lu, Bulgaristan T&#252;rklerinin Yak&#305;n Ge&#231;mi&#351;i ve Bug&#252;n&#252;. Balkanlar’da T&#252;rk K&#252;lt&#252;r&#252;, say&#305;-13, Bursa, 5-8.
16. Игов, Св., История на българската литература, Сиела, София, 2001, 830.


РЕКЛАМА



All Rights Reserved © 2006-2018    "СЕНИ МЕДИЯ" ЕООД - КЪРДЖАЛИ   e-mail: kircaalihaber@gmail.com   Webdesign: SWS