Книга за гости Контакти E-вестник
ВАЛУТА
EUR EUR 1.9558 лв.
USD USD 1.7563 лв.
GBP GBP 2.171 лв.
TRL TRL 0.257 лв.
Начало Новини   Коментари   Архив
31 Май 2020
КОМЕНТАРИ

ПОЕМАТА НА ПОЕТА

14 Февруари 2013

Проф. Д-р М. ТАХИР
(Опит за портрет на поета Ферхад Юсуф)

Открай време миналото на Източните Родопи се считало за епоха на духовен мрак. Казват и пишат, че тънело в невежество… Хората мизерствали и водили непосилна борба за насъщния. Държави и правителства не се интересували от тях… Но един ден идва увереността, че нещо под небето може да се промени и тази надежда извежда бедността извън мъничкия свят на борбата за едничкия хляб. Из тяхната анонимност се откроява една личност, която въплъщава в себе си таената с векове мъдрост и творчески гений на родопчаните. Появява се поетът Ферхад. Би могло да се каже, че неговите поеми „Поема за родината”, „Поема за първата световна война”, „Комунистическа поема”, „Поема за невежеството” и др. (по-нататък анализът на творбите му ще ни убеди в това) поставят началото на духовното извисяване на отделната личност из средите на бедните родопски селяни и работници, които започнали да осъзнават и своето лично достойнство и да разбират собствената си стойност в обществото, да утвърждават личностната си идентичност, която, както е известно, многократно е поставяна на изпитание. Във всичките си творби поетът Ферхад разкрива привързаността си към своята родина и внушава безрезервна готовност за саможертва в името на доброто и бъдещето й:

Приятелю, ти чуй ме. Без да те коря
Ще кажа: Дай живота си за нея.
За мъдрия родината е майчица добра,
която вечно в паметта му грее!

За родината се пеят най-хубавите песни, на нея принадлежат най-чистите чувства, за нея живее, твори, страда и се радва истинският човек:

Животът си крилат готов е да даде,
че родната земя е драгоценна.

„Населението на Кърджали винаги е имало своите любимци – самотни скитници, беловласи мъдреци или неподражаеми веселяци, без които градският живот би бил безличен и беден. В края на двадесетте и началото на тридесетте години на ХХ в. ярко се откроява личността на „Ферхад ага”, както го наричали всички. Висок, слаб, малко прегърбен в раменете, със скептично лице, хлътнали бузи и очи с незагаснал от старостта пламък. Калпак, вместо фес, панталон и сетре, вместо потури и салтамарка – такъв е портретът на Ферхад ага… Навсякъде и винаги Ферхад е заобиколен от младежи, които го слушат да разказва житейски мъдрости или да декламира стихове”, пише неговият изследовател Кирил Попгеоргиев.

Много по-късно съкровени думи за поета ще пише Йордан Йорданов, на когото често ще се позоваваме в по-нататъшното ни изследване. Първоначално Шукри Тахиров разкрива по-обстойно живота и творчеството на Ферхад Юсуф, публикувайки през 1971г. в кърджалийския вестник „Нов живот” изследването си „С мъдростта на народа”. По-късно Кирил Попгеоргиев, Пенка Пачева, Димитър Бонев, Михаил Иванов допълниха издирванията си за него. А след упорито дирене К. Попгеоргиев успя да открие фотографията му. На разклона за родното му село Орешница, щеше да се издигне паметник на Ферхад, дело на скулптора Петър Димитров. Такъв няма - историята за това мълчи.

Следвайки биографичните бележки на Кирил Попгеоргиев виждаме, че поетът Ферхад Юсуф е роден през 1840 година в с. Орешница, Кърджалийска област. Син е на Юсуф Али, известен като Сандъкчията, понеже майсторял дървени сандъци, от когото Ферхад наследява стремежа към изяществото, естетиката и скиталческия нрав на сандъкчията. Поетът се оформя сред трудолюбиви и добри; измъчени, но бодри; честни и верни хора. Расте в голи и бедни, но предразполагащи към волност и ранно заякване на мишците и духа планини.

Ферхад рано напуска бащиния си дом. Биографът му Кирил Попйорданов, предполага, че предприемчивият майстор на булчински сандъци пратил сина си или на гурбет, или да се учи в Истанбул. Основанията за това са високата образованост на Ферхад, който владеел и дори френски език. Уверявал хората, че е съученик на Таллят паша, роден в с. Сватбаре, близо до Орешница, един от триумвирата по време на младотурския преврат. Би могло и да се допусне, че поетът да не е виждал през живота си лицеите, които е завършил Таллят паша, а да се самообразовал в житейските друмища и университети. Но само можем да предполагаме и да гадаеми… За това историята също мълчи…

На младини Ферхад Юсуф бил далеч от родния си край и странствал из земите на Османската империя. Различно говорят за него – едни казват, че е бил офицер, други, че работил като чиновник на различни места. Владеенето на чужд език му позволявало да следи хода на световните дела и да определя собствените си позиции към едно или друго събитие.

Изследователите на живота и творчеството на Ферхад Юсуф подчертават с положителност, че в навечерието на Руско-турската война от 1877/1878 г. той работи като чиновник в Хасково. Тук е научил перфектно български език и започнал да общува непосредствено с българското население, сред което е бил на почит и уважение. В Хасково той среща и любовта на живота си Рахиме, за която се оженва и в продължение на петдесет години дели с нея радости и горести.

След войната семейството на Ферхад се преселва в Турция и, както пише Кирил Попгеоргиев, поема нерадостния чиновнически път на безкрайни премествания от град на град. В кои селища е бил, не е установено, къде са родени децата му също не се знае. Ферхад остава верен на своята честност и неподкупност. Той не пуска никъде корени, не се установява трайно на едно място, защото вероятно не е бил удобен на управниците и властниците. След дълги митарства се връща там, където се е родил и прекарал детството и младостта си – с. Орешница, но не донася „кесии с алтъни”; връща се такъв, какъвто е тръгнал – беден и несретен. Препатил много, помъдрял с годините, Ферхад вероятно подлага на преоценка истинските ценности в живата и решава да се прибере в родната планина, не само защото нататък го тегли неизлечимата носталгия по краищата, където е преминало детството му, но и перспективата да изживее старините си сред роднините е по-сигурна, предполага Кирил Попгеоргиев. Суровите закони на живота изискват да се бори за насъщния на своето семейство – в него вече растат две деца – Хюсни и Адвие. Ферхад подхваща занаята на баща си – сандъкчийството, занимава се със земеделие, по едно време става и учител. Годините неумолимо се изнизват…

Съдбата на децата на поета Ферхад е трагична. Синът Хюсни, според информация на внуците му, учи в Истанбул, владее осем чужди езика, служи в турската армия като офицер. Оженва се за Фатме, която е от Орешница. Неспокоен по дух като баща си, безкористен и честен, той не понася несправедливостите. По повод на една разпра, защищавайки честта на младо момиче, Хюсни съсича със сабя ръката на похитителя. Осъден и е вкаран в затвора, откъдето, предполага се, излиза след младотурската революция през 1908 г. „Времената били тежки, имало, разбира се, и изедници по тези места, и разбойници, и отмъстители имало, пък и свади между съседи и роднини избухвали понякога. Но всичко това никога не е било характерно за взаимоотношенията между трудовите хора в Родопите. Топлотата тук властва не само като климатично състояние, тя е обществена атмосфера, същност и вътрешна нагласа на родопчанина. Как няма да тръгнеш към тази топлинка на старини, когато тя най-много трябва – повече на душата, отколкото на старческото тяло!”, пише Кирил Попгеоргиев.

Както е известно, през 1912 година започва Балканската война. Местното население е обзето от паника – част от него напуска родния си край, а друга остава да продължи живота си в Родопите. Трябва да се отбележи, че след войната животът на бедните труженици не се изменя. Сменят се само господарите. На мястото на турските бейове идват алчни български търговци на тютюн, лихвари и корумпирани държавни чиновници. Не след дълго започва Първата световна война, която увеличава тегобата на мирното население. Независимо, че е военен, синът на Ферхад, Хюсни е против въвличането на Турция във войната и прави всичко възможно да не участва лично в нея. Благодарение на познат лекар в продължение на година се подлага на фиктивно лечение. По-късно лекарят е мобилизиран; лекуващите го после лекари му изписват лекарства, които слагат край на живота му. Обстоятелството, че умира при загадъчни обстоятелства, дава основание да се твърди, че има и други причини за смъртта му. Семейството му, което дотогава пребивава в Едирне, се премества в гр. Узункьопрю, но живее много бедно. Покрусен от загубата на любимия си син, старият Ферхад се опитва всячески да облекчи съдбата на внуците си. Обръща се към брата на снаха си Халилибрахим Къналъ да доведе Фатма и трите й дъщери - Зехра, Хайрие и Зекие – в Орешница, което се осъществява през декември 1918 г. Но трагедията продължава да преследва Ферхад ага – загива любимата му дъщеричка Адвие. Тя е омъжена още през 1912 година за Ахмет Кадир и живее в заможното му семейство. При пране на килими тя се удавя в Арда. Нещастията нямат край – на връщане от Узункьопрю снахата Фатме се парализира и умира. Трите осиротели момичета остават на грижите на Ферхад ага. Ударите преследват Поета, но той ги понася мъжествено. Мъката не го сломява… Съпругата му Рахиме обаче е напълно сломена и разсипана – получава удар и загубва разсъдъка си. Огромната си болка Ферхад споделя в стиховете си, за които ще става дума по-късно…

Поетът Ферхад продължава да живее в Орешница. Лично аз се опитах да установя връзка с хора от Скалище, Орещница, Сватбаре. На мои въпроси, свързани с Поета Ферхад те повдигаха рамене. Писах писмо до един от дългогодишните кметовете на Скалище (съзнателно не споменавам името му) с молба да ми посочи хора, които евентуално пазят спомени за Ферхад ага, но всичко отиде в небитието. Макар че поезията не подлежи на анализ, аз си направих усилието да го сторя. Като професионалист! Но преди това намирам за необходимо да посоча, позовавайки се на Йордан Йорданов, Кирил Попгоергиев и Шукри Тахиров, че и като учител, и като горски надзирател Ферхад Юсуф „има възможност да чете и тълкува събития, факти и обстоятелства, да общува с различен кръг хора, да посещава Кърджали, да вижда и разбира накъде е тръгнал и върви светът”. Поетът Ферхад още тогава се е ползвал с огромен авторитет сред хората, за които е бил най-издигнатият човек, който има мнение за много неща. По време на правителството на Александър Стамболийски той е кмет на с. Чифлик. Трябва задължително, в интерес на истината, да се подчертае, че на тази длъжност служи от април 1919 до май 1920 г. През това време той поддържа връзки с представителите на комунистическата партия, но няма никакви доказателства той да е бил член на определена политическа сила. Защо тогава е озаглавил една от поемите си „Комунистическа поема”?
(Следва)


РЕКЛАМА



All Rights Reserved © 2006-2019    "СЕНИ МЕДИЯ" ЕООД - КЪРДЖАЛИ   e-mail: kardjalinews.media@gmail.com   Webdesign: SWS