Книга за гости Контакти E-вестник
ВАЛУТА
EUR EUR 1.9558 лв.
USD USD 1.7563 лв.
GBP GBP 2.171 лв.
TRL TRL 0.257 лв.
Начало Новини   Коментари   Архив
31 Май 2020
КОМЕНТАРИ

ЕТНОДЕМОГРАФСКИ АСПЕКТИ НА ДЕМОГРАФСКАТА КРИЗА

09 Май 2014

Проф. Д-р М. ТАХИР
В България освен финансова и икономическа криза, е налице и демографска. Картината на демографската ситуация на страната ни е: ниска раждаемост, висока смъртност и засилена миграция. Със съответните сенки и полусенки. А и прогнозите за бъдещото на българската нация са песимистични. Поради това не изненадва обстоятелството, че социолози, политолози, математици и пр. периодично рисуват демографски апокалипсис на държавата ни, която все още няма адекватна политика и поведение за решаване на тези жизненоважни проблеми.

Демографска криза има не само в България, а и в цяла Европа. У нас обаче тя е в много по-тежка форма, която придобива чертите на демографска катастрофа. „Това е моя теза още от 2004 година”, - не престава да повтаря социологът Михаил Мирчев. И с основание. За голямо съжаление нашата политическа класа, управляващите, водещите фигури в политиката и държавата не направиха нищо съществено от промените насам, за да смекчат поне последствията от кризата. Не успяха да овладеят негативите и да инициират позитивна тенденция. Резултатите са налице – икономиката се задъхва, ерозира нацията, отслабва държавата, ставаме все по-бедна, далечна провинция на Европа.

Диагнозата е поставена. А как ще бъде излекувана болестта, т.е. какви спешни мерки трябва да се предприемат по овладяването на негативните демографски тенденции? Оказа се, че и тук имаме готова Стратегия за демографското развитие на България за периода 2012-2030 г. Ние сме безспорни стратегически магьосници или магьосници на стратегии! Това призна и вицепремиерът Даниела Бобева, която на заседание на кабинета на 30.01.2014 г. заяви, че сме шампиони по разработване на стратегии; разработили сме два пъти повече стратегии, отколкото другите страни-членки на Европейския съюз взети заедно. Бобева подчерта, че „трябва да се направи анализ и оценка на действащите в момента 128 стратегии, голяма част от които вече са неактуални.” Според нея много от стратегическите документи нямат годишни планове за изпълнение, в които да са разписани конкретните задачи пред администрацията. Преобладаващата част от стратегиите нямат и финансова обосновка и не се финансово осигурени.

Да приемам, че това се отнася и за демографската стратегия. При драматичните общодемографски показатели като намаляването и остаряването на населението в „абсолютни стойности”, високата смъртност, ниската раждаемост, широко разпространената неграмотност, неадекватното социално-политическо поведение и т.н., етнокултурното и религиозно съотношение на населението се превръща в сериозен аспект на националната политика. Това буди основателната тревога на експертите, че абсолютният брой на мнозинството от населението постоянно намалява, а относителните части на етническите общности расте.

Известно е, че съществен аспект на националната политика е демографското състояние на всяка страна. Неговото нараснало значение се обуславя от фактори, които влияят позитивно или негативно и върху етнодемографската структура на нацията. Прието е да се твърди, че когото възпроизводството се усложнява, етнокултурната и религиозната структура на населението започва да създава проблеми на националната сигурност. По този начин един специфичен аспект на демографията – етнодемографията – придобива важно теоретично и практическо значение. Представянето на етническите общности като самостоятелни демографски профили в преброяванията и изследванията на тази проблематика, позволява оценките за етнодемографската картина да се прецизират в съответствие с развитието на социално-икономическата, културната и политическата среда, както и с поведението на хората като обекти и субекти на демографските процеси. Това е така.

Повдигайки отново този въпрос, си давам ясна сметка, че в основата на дискутираната проблемна област стоят все още културно-психологически бариери както пред мнозинството, така и сред етническите общности. И че тяхното преодоляване изисква определено време. Но също и че времето ни е ограничено до крайност. Без да влизам в излишна полемика, смея да твърдя, че само недоброжелателен наблюдател би могъл да твърди, че националния етнодемографски пейзаж не се възприема като единна картина и обхваща всички нейни компоненти. Все пак бих искал да разгледам тези тревожни тенденции през призмата на етнодемографията, една своеобразна зрителна точка, която изследва демографското развитие в съвкупността на различни етнически общности, съставляващи националната държава. Факт е, че във всяка страна живеят различни етнически общности и при преброявания и демографски изследвания се правят анализи и в контекста на етническите различия. И така:

Първо. В дебатите, свързани с демографската проблематика, се пропуска един съществен културологичен аргумент, че характерът на нацията не се определя като статистически сбор от етническите общности, които я съставят. Далеч по-важно е какви и кои са водещите културни модели в него. Културата е устойчив модел на обществено поведение, който е гарантиран от историческото развитие на нацията (единството на държавен език, място, съжителство на отделните етногрупи, национална идея, национален идеал, национални интереси и т.н.). От това следва, че от една страна, българската национална култура не може така лесно да бъде застрашена от променящите се демографски съотношения в обществото, а от друга страна, изпъква още веднъж и повече от всякога необходимостта от политика на приобщаване на етническите общества в гражданското общество.

Второ. В нашата конституция е заложена концепцията за гражданската нация, т.е. в основния ни закон българската нация се разбира като състояща се от всички граждани на държавата. В самата конституция се признава съществуването на етнически, религиозни и езикови различия, респективно на техни носители. Затова е време да приемем концепцията за нацията като социокултурна (гражданска, политическа, духовна) общност. Известно е, че инерцията, свързана с разбирането на нацията като етнокултурна (етноцентрична, кръвнородствена, племенна /конфесионална/ форма), ни е причинила и продължава да ни причинява много грешки и несполуки в процеса на националната ни консолидация. В подкрепа на твърдението си ще се позова на проф. Васил Проданов, който пише, че опитът, както на миналото, така и настоящето показва, че етническото понятие за нация и свързания с него етнически национализъм може да имат крайно отрицателни следствия за едно общество, да доведе до силни конфликти и противопоставяния. Затова очевидно трябва да се възприеме идеята за политическа нация, в която всеки гражданин има равни права и под никаква форма не е подложен на дискриминация, за каквото и да е в обществото...

Трето. Конституционният принцип за равенство предпоставя, че всички граждани са с равни права и правни възможности, независимо от етническите, религиозните и други различия. Затова утвърждаването на хармоничното съжителство на хора с различна етническа и религиозна идентичност предполага строго спазване свободата и правата на човека.

Четвърто. Крайно време е етническата карта да се снеме от политическия дебат. Защото националното единство не изисква налагането на един единствен тип идентичност или отхвърлянето на многообразието. Наличието на повече от една идентичност и взаимното допълване между идентичностите е богатство за всяка страна. Мисля, че тук е мястото да се вметне, че България отдавна представлява образцов модел на етнокултурно единство, а в случая става дума за утвърждаването и усъвършенстването му.

Пето. Не е нужно специално да се напомни, че гражданското общество е единството на многообразието; разнообразието е условие за взаимно обогатяване на всички в обществото; недопускане една или друга етническа общност да се толерира за сметка на останалите и на нацията като цяло. Идеята, желанието е, в крайна сметка, съхранявайки националната идентичност, нашата страна да бъде уважаван член на европейската общност, в която заема своето достойно място. Това означава национална интеграция, постигната в условията на разбирателство, добросъседство, етническа толерантност, икономическа и социална справедливост.

Обособяването и противопоставянето по етнически, религиозни, етнографски и културно-битови признаци не е в интерес на ничия страна. От тази гледна точка етнодемографските проблеми се налага да се решават като се търсят начини да се създава такава социално-икономическа и културна среда, в която хората да бъдат обединени като български граждани, т.е. в единното икономическо, политическо, културно, социално и духовно пространство да присъства гражданската идентичност. Това би съдействало за формиране на национално съзнание у всеки член на нашето общество, независимо от етнокултурната идентичност и религиозна принадлежност. Не е нужно да се напомни, че един от възможните начини за решаване на демографската проблематика е повишаване стандарта на живот и преодоляване на икономическия колапс. Очевидно укази и стратегии не помагат. Демографската криза е следствие от социално-политическото, икономическото и културно състояние на дадена страна. Но фундаментална истина е обстоятелството, че сред основните проблеми на етническите общности у нас, е достъпът до качествено образование, без което децата от тези общности не са подготвени да бъдат конкурентноспособни и да участват пълноценно в живота на обществото.

Къде и каква е връзката между високата раждаемост сред малцинствата, качественото образование и социалното включване?

Във формирането на интегрираща идентичност!

Интегриращата идентичност е всяка една идентичност, отразяваща настъпилите качествени промени на статуквото на индивида в обществото. Под това понятие разбирам стремежа на всеки човек да се интегрира в общността си, в нацията и в наднационалните структури и едновременно с това създаването на обществено благоприятна среда, която да подхранва и развива този стремеж. Интегриращата идентичност се отнася за всеки член на обществото, а не само до етническите общности, тъй като съдържа в себе си и разбирането за взаимното разбирателство, безконфликтното съжителство и взаимодействие между членовете на обществото, които са с различна етнокултурна идентичност. Това е един многостранен процес, при който участниците в него взаимно се признават, приемат като свои основните ценности на нацията, както и обществото създава условия за пълноценна реализация на всеки един член на гражданската, социокултурната, политическата нация.

Интегриращата идентичност има сложна динамика. Тя притежава вътрешна етническа автономност с всичките си различия и същевременно е хармонична структурна част на цялото, т.е. това е съзнанието за общност, изразено в съблюдаване на общите закони, принос в обществената дейност и съзнанието за отграничаване спрямо външните на нацията социално-политически образувания.

Гарантирана от основния закон, съвместността на отделните етнически общности в състава на нацията е зачитане на специфичността на всяка една от тях, т. е. на съответните битови, езикови, конфесионални различия… Самото наговаряне за зачитане е важна част от смисъла на обществения договор. Спазването на общите правила (законите) и съзнанието за принадлежност са характеризиращи черти на интегриращата идентичност.

Една от важните черти на интегриращата идентичност е ясното дефиниране на националното - съгласието, че всичко това, общото, е наше, а то се състои от обединени около общото различия. По този начин стават обществено неудобни претенциите за доминиране на една част над друга нейна съставна част – тоест, моделът на етнокултурната нация отстъпва на социокултурния. Впрочем, то така е и било винаги, самото доминиране в определени периоди от миналото е чисто политически акт и не съответства на съвременната ситуация. Премахването на политическите граници налага ново единство и то е преди всичко културно с всичките му съставни различия. Това вече означава, че българската култура априори не е застрашена, защото за да се впише органично в европейското културно пространство, трябва да се развива и в рамките на вътрешните си гравитационни сили.

Антитезата на интегриращата идентичност е маргинализацията. Такава ми е тезата, но тя не е изведена докрай, защото би могла да бъде предмет на специален анализ. Но се налага да се спомене още веднъж, че интегриращата идентичност не се „отнася”, тя е присъщна иманентност, различна е само като проява в различните времена.


Доц. д-р Мюмюн ТАХИР


РЕКЛАМА



All Rights Reserved © 2006-2019    "СЕНИ МЕДИЯ" ЕООД - КЪРДЖАЛИ   e-mail: kardjalinews.media@gmail.com   Webdesign: SWS