Книга за гости Контакти E-вестник
ВАЛУТА
EUR EUR 1.9558 лв.
USD USD 1.7563 лв.
GBP GBP 2.171 лв.
TRL TRL 0.257 лв.
Начало Новини   Коментари   Архив
31 Май 2020
КОМЕНТАРИ

СВОБОДАТА И СМИСЪЛЪТ НА ЖИВОТА

18 Август 2014

Проф. Д-р М. ТАХИР
Свободата е една от основните философски категории, характеризиращи същността на човека и смисъла на неговото съществуване. За основен въпрос, свързан със свободата се смята връзката между нея и необходимостта, детерминизма и индетерминизма, между фатализма и волунтаризма, между произвола и анархията, между равенството и справедливостта. Свободата почти винаги и от повечето автори се разглежда във връзка с проблема за избора и отговорността.

Истински философският смисъл на проблема за свободата се разкрива в диалектическата връзка между свободата и необходимостта. Става дума за това как свободата и необходимостта се отнасят една към друга, как необходимостта допуска свободата и как свободата се осъществява посредством необходимостта.
В зависимост от това как се разбира връзката между тях, във философията се открояват два вида детерминизми:
-метафизически детерминизъм;
-диалектически детерминизъм.

От своя страна, метафизическият детерминизъм се проявява в две основни форми:
-абсолютен теологически детерминизъм (божествен провиденциализъм);
-материалистически метафизически детерминизъм.

Според метафизическия детерминизъм всичко в света е подчинено, обусловено, закономерно, детерминирано като реална промяна, движение и развитие. На причинно-следствеността (каузалност) се подчиняват и човешките действия. Усещането, че проявяваме свободна воля, е илюзия. Според най-ярките представители на теологическия метафизически детерминизъм Августин, Калвин, Лутер, всичко в света и в живота на хората винаги и безусловно е детерминирано от всемогъщата воля на Бога. Животът на хората, следователно, е предопределен във всички негови направления и прояви.

Материалистическият метафизически детерминизъм отрича божественото провидение, но обосновава всеобщата причинност и абсолютна необходимост на явленията в света с неговата обективна същност и природа, в които няма място за свободна воля (Демокрит, Спиноза, Дидро, Хелвеций, Холбах).

Хегел пръв от европейските философи схваща взаимоотношението необходимост и свобода от диалектическа гледна точка. Противоречието между тях според него трябва да се разреши не чрез фактическото зачеркване на единия полюс на обективния процес на развитието на света, а разглеждайки ги в тяхното диалектическо единство. Хегел определя свободата като „осъзната необходимост”.

Според Спиноза свободно се нарича това нещо, което съществува от самата необходимост на своята природа и се определя да действа само от себе си; а необходимо е това нещо, което се определя да съществува и да действа по известен и определен начин от едно друго нещо.

Крайната цел е „скок от царството на необходимостта в царството на свободата”. „Царството на свободата” ще бъде пак „царство на необходимостта”, но вече по-дълбоко схваната и осъзната по пътя на развитието на човешката култура. Човек не може да отмени законите на развитието; той може само да прониква с мисълта си в тяхната същност с цел да обуздае разрушителната им сила, да ги използва най-целесъобразно за своите практически интереси, да ръководи съзнателно, организирано и планово необходимите процеси на своята история.

Свободата не е само осъзната необходимост, но и съзнателно поставена и обоснована цел, разумно движение, умело и опитно ползване на хората по самото непреодолимо движение на закономерността. Свободата е възможността за избор и осъществяване на определена цел чрез съответната целесъобразна дейност. Необходимостта ни дава свободата да решаваме.

Исак Паси формулира т. нар. „парадокс на свободата”: Какво да прави свободата със своите противници? Ако те могат да я унищожат и свободата изчезне, ако тя унищожи или дори само ограничи своите противници, то каква свобода е тя тогава? Когато твоята свобода застрашава моята свобода и обратно, това вече не е свобода. Това е цинизъм, брутална агресивност.
Изборът е духовна дейност, която предполага свобода на решението, способността да се избира между различни възможности; между доброто и злото без насилие, без натиск отвън, по съвест. Затова изборът е свързан с разширяване на самосъзнанието и е осъществена свобода. Същността на въпроса тук е: как и какво избираме. Дори и робът има възможност да избира: между пасивно и гордо примирение и лакейство; между примирение и съпротива. Свободата не е само възможност за свободен избор, но и необходимост да избираме доброто, красивото, любовта, хуманизма, съзиданието, творчеството.

Свободата обаче може да премине и в своята противоположност. Нейната същност се изразява в нещо съвършено различно: свободата е моята независимост и определяемостта на моята личност отвътре; свободата е моята творческа сила; не избор между поставените пред мене добро и зло, а моето съзидание на доброто и злото, пише Н. Бердяев. Според него свободата е тежко бреме. Затова хората лесно се отказват от нея, за да облекчат това бреме.]. Свободата обаче има своя фатална диалектика. Бердяев предупреждава, че тя може да доведе до зло или благоприятни действия. Тайната на свободата е, че човек може да отдаде своето творчество на Бога, може да го отдаде и на дявола. „Трябва мъжествено да приемем парадокса: свободата на злото е условие за свободата на доброто. Ако няма свобода за избора на доброто и злото, няма изпитание на свободата и в свобода, то доброто става принудително и неотвратимо. Но принудителното добро не е добро, то преминава в зло, подчертава философът.

През последните десетилетия изключителна актуалност придобива проблемът за двете измерения на свободата – „негативната свобода” и „позитивната свобода”.

В понятието свобода се влагат две основни значения.
От една страна, свободата се разбира като неограничени възможности на свободната воля. Това означава никой да не се съобразява с никого и с нечия свобода, с което свободата на всеки ограничава и застрашава свободата на всички.

От друга страна, свободата предполага личността да се ръководи от разумни доводи, от добре осъзнати цели. В основата на тази философия стои разбирането, че човекът е разумно същество. От тази гледна точка свободата на един човек или народ да избере как да живее изисква той да се съобразява с множество други ценности като равенството, справедливостта, щастието, сигурността и обществения ред. И това е така, защото зачитането на свободата на един човек логически води до зачитането на всички останали.

Николай А. Бердяев в своята философия определя три вида свобода:
-екзистенциална свобода (първична, изначална – онтологическа. Нейните корени са в битието на света).

-рационална свобода (осъзната необходимост – социална. Тя се проявява в обществото).

-мистическа (ирационална) свобода (творчество – духовна. Тя се проявява в Духа. Само тук човекът може да се реализира напълно).
Собствена концепция за свободата излага Е. Фром в книгата си „Бягство от свободата”. Той определя два вида свобода:

-„Свобода от…”. Нарича я негативна, понеже това е опит на човека да избяга от отговорност. Фром твърди, че съвременният човек, получил свобода, се тормози от нея, защото тя влече след себе си необходимостта на избора и отговорността за собствените постъпки. Затова човекът се стреми да предаде своята свобода, а заедно с нея и отговорността, някому другиму (църква, държавна власт, политическа партия, обществено мнение). Това води човека единствено до самота, и той получава реализация в авторитаризма (садизъм и мазохизъм като опит да се осъществи чрез власт над другите или подчиняване на другите на своята воля); конформизма (загуба на собствената индивидуалност) или деструкцията (насилие, жестокост, разрушение и саморазрушение).

-„Свобода за…”. Тази свобода е позитивна, тъй като чрез спонтанната дейност (творчество, любов) води към самосъзидание и самореализация на личността.


Биха могли да се отличат няколко модела на взаимоотношенията личност-общество по повод на свободата и нейните атрибути.
Преди всичко това е борбата за свобода, когато човек встъпва в открит и често непримирим конфликт с обществото, постигайки своите цели на всяка цена; когато човек, жертвайки в известна степен своя стремеж да постигне свобода, се решава на доброволно подчинение, за да спечели нова степен свобода в модифицирана форма.

Възможно е и съвпадение на интересите на личността и обществото при придобиването на свободата, което намира определен израз във формите на развитие на демокрацията. По такъв начин свободата се проявява като един от най-сложните и противоречиви феномени в живота на човека и обществото. Това е и проблем на съотношение на свободата и равенството без доминиране и уравниловки. Решаването му е свързано с ориентацията на една или друга система на културни ценности и норми.

Футуролозите прогнозират зачестяване на проявите на нестабилност в редица физически и биологически процеси, както и ръст на феномена на непредсказуемост на социалните и психологически явления. В тези условия да бъдеш личност е императив на развитието на човека и човечеството, предполагащ висока степен на отговорност, която се простира от тесния кръг на най-близкото обкръжение на личността до планетарно-космическите задачи.

Съвременното човечество, по убеждението на Хосе Ортега-и-Гассет, се намира в тежка криза, нещо повече, стои пред страшната опасност от саморазрушение. На осмислянето на тази трагична ситуация Хосе Ортега-и-Гассет е посветил най-знаменитата си творба – есето „Въстанието на масите”. То е написано през 1930 г., придобило е необикновена популярност, много негови идеи са проникнали дълбоко в културата на XX век, а повдигнатите проблеми са запазили своята актуалност и през второто десетилетие на новия век.. Историческата криза, твърди Хосе Ортега-и-Гассет, настъпва тогава, когато „светът”, или системата от убеждения на миналите поколения губи своята значимост за новите поколения, живеещи в рамките на същата цивилизация, т.е. губи се определен образ на организация на обществото и културния живот. Човекът сякаш се оказва без собствен свят. Подобно състояние днес е характерно за цялата европейска цивилизация, която е излязла далеч извън рамките на Европа и е станала синоним на съвременната цивилизация въобще. Причината за тази криза е въстанието на масите. В наше време, твърди Ортега, в обществото господства „масовия човек”. Принадлежността към масата е чисто психологически признак. Човек от масата – това е средният, редови човек. Той не намира в себе си никаква особена дарба или отлика, той – „точ-в-точ”, е като всички останали (без индивидуалност) и не е огорчен от това, а е доволен да се чувства такъв като всички. Той е снизходителен към себе си, не се старае да се поправи или усъвършенства, той е самодоволен; живее без усилия и „плува по течението”. Той е неспособен за творчество и го влече към обикновения живот, който е осъден на вечно повторение и тъпчене на място. По правило в мисленето му преобладава набор от готови идеи – и това му е достатъчно.

На този „прост” човек в обществото противостои друг психологически тип личност – „човекът от елита”, от избраното малцинство. Преди всичко това е човек, който е взискателен към себе си, даже когато лично не е в състояние да удовлетвори тези високи изисквания. Той е строг към себе си, животът му е подчинен на самодисциплината и служене на нещо по-висше (принцип, авторитет), това е напрегнат, активен живот, готов за нови, по-високи достижения. На „благородния” човек е присъща неудовлетвореността, и неувереността в собственото съвършенство; даже когато е заслепен от тщеславие, нему е необходимо потвърждение за това от чуждото мнение. Степента на таланта и самобитността при такива хора е различна, но всички са способни на творчество, приемайки „правилата на играта” на своята културна система, като доброволно ù се подчиняват.

В крайна сметка се наблюдава противоречие между стремежа на човека към свободно съществуване и стремежа на обществото като система да установи порядък. Свободата на човешките индивиди е дефинирана от Херберт Спенсър в неговото определение за социалната реалност. Екзистенциалистите смятат, че човешкото битие излиза извън рамките на материалния и социалния свят. Албер Камю пише: „Човекът е единственото същество, което не иска да е това, което е”. Еквивалентността на човешкото битие като свобода се потвърждава и от това, че двете понятия могат да се определят само апофатически, тоест, по пътя на изброяването на това, което те не са. Как е възможно да се подтикнат човешките индивиди да спазват социалния ред? От друга страна у човека всичко е социално и се формира от социума, даже неговите биологически черти. Например, поведението на бебетата се различава в зависимост от това в каква социална среда живеят. Самият феномен на детството се проявява само в развития социум – В Средните векове към децата са се отнасяли като към малки възрастни – обличали са ги в същите дрехи като на възрастните, нямало е производство на играчки.

Според Георг Зимел самото развитие на социума увеличава свободата на човека. С ръста на обществото, с неговата диференциация човек се чувства все по-свободен от всяка връзка с конкретния социален кръг, просто защото такива социални кръгове с развитието на обществото стават все повече и повече.
Талкот Парсънс задава въпроса: „Защо ролята на семейството, общината и религията намалява? Защото се появиха алтернативни обединения: политически, културни, развлекателни кръгове”.

Свободата е свързана с отговорността на личността пред самата себе си, пред другите хора, колектива и обществото. Свободата на личността представлява цялостен комплекс с правата на другите членове на обществото. Не може да се отделят и политико-юридическиете права – свободата на словото, съвестта, убежденията и др. от социално-икономическите – правото на труд, почивка, образование, медицинска помощ и пр. Правата на човека обикновено се фиксират в Конституцията на държавата. За висша ценност на човека в правовата държава се обявяват неговите права и свободи и човекът има право активно да се бори за тях, когато са нарушени.

Част от човешката дилема е, че хората са принудени да живеят в едно многообразие от често противоречиви ценности. Няма смисъл да се опитва да се прикрие този факт чрез разширяване на понятието за свобода или да се приведе в съгласие несъвместими неща. Трябва да се приеме, че има повече от една единствена ценност и че ценностите могат да си противоречат една на друга.

Според Ралф Дарендроф два примера във връзка със свободата са от особено значение:
В единия пример става дума за отношението между свободата и равенството. Двете понятия се появяват – заедно с едно трето, братството – в прочутата програма на Френската революция. За тях често се твърди, че се допълват взаимно или дори, че те са идентични. Но въпреки, че универсалната същност на свободата включва в себе си равни права за всички граждани, държавно-гражданското равенство за някои хора (ако не за всички) води като следствие до това, че трябва да се пожертват определени свободи. Обобщено това означава, че свободата и равенството водят до различни политически начала. Ако доминира равенството като ценност, винаги трябва да бъде принасяна в жертва част от свободата. Може да има времена, в които партията на свободата и партията на равенството да образуват коалиция, но ако те се слеят, възниква хибридно образувание, което причинява най-вече объркване. В реалния свят на политиката това може да бъде осъществено, но в света на мислите и идеите то трябва да бъде изяснено.

Сложно отношение съществува и между свободата и отговорността. Свободата не е само състояние, една установена, неподвижна ситуация, а предпоставя определено поведение. Мъже и жени трябва да бъдат активни по един определен начин, за да осигурят запазването на свободата; най-малкото трябва да действат отговорно в този смисъл. Свободата се съхранява само като активна свобода.

Особеността на духовните ценности е, че те притежават неутилитарен и неинструментален характер: те не служат за нищо друго, напротив, всичко друго им е подчинено и придобива смисъл само в контекста на висшите ценности и във връзка с тяхното утвърждение. Особеността на висшите ценности се проявява и в това, че те представляват основата на културата на даден народ, фундаменталните отношения и потребности на хората: общочовешките (мира, живота на човечеството), ценностите на общението (дружбата, любовта, доверието, семейството), социалните ценности (свободата, справедливостта, правото, достойнството, честта, славата и пр.) естетическите ценности (прекрасното, възвишеното).

Висшите ценности се реализират в безкрайното множество ситуации на избора. Понятието ценност е неотделимо от духовния свят на личността. Ако разумът и знанията представляват най-важните компоненти на съзнанието, без които целесъобразната дейност на човека e невъзможна, то духовността, формирана на тази основа, се отнася към ценностите, които са свързани със смисъла на човешкия живот, така или иначе решаващ въпроса за избора на собствения жизнен път, целите и смисъла на личната дейност и средствата за постигането им. И това вече тук обяснява заглавието на тази статия.

Важен аспект на проблема за свободата е и това, че съществуват общества, в които има малцина, които притежават много по-голяма свобода и са я придобили за сметка на или поне отвръщайки поглед от огромното мнозинство, което не я притежава. В този тип общества се нарушава основният принцип на свободата, формулиран от хуманизма. Според този принцип, ако в едно общество има поне един човек, чиято свобода е накърнена, за да бъдат другите по-свободни, то това общество не е свободно само по себе си. Познато, нали?

Известният социолог, политик и публицист, дългогодишен ректор на Лондонското училище по икономика и политически науки Ралф Дарендорф разглежда борбата за свобода като част от съвременната история от времето на Еразъм, ако не и по-рано. В началото на XX-тия век, пише той, изглеждаше, че тя е почти спечелена, но тогава се появиха нови опасности за свободата. Най-голямата от тях беше тоталитаризмът, който излезе на сцената в двете одежди – на комунизма и на фашизма. Първият показа в сталинизма, регентството на Сталин над Съветската империя, най-екстремния си образ, вторият в националсоциализма под господството на Хитлер над Германия и над големи части от Европа. Водачество, идеология и мобилизация са отличителните черти на тоталитаризма и трите са в крещящо противоречие със свободата. Съответните режим бяха убийствени.

Би могло да се каже, че те имаха нужда от война. И завършиха с катастрофи, т.е. не можеха да бъдат трайни. Все още малки в началото групи от защитници на свободата, които получиха сили от външна помощ, които се чувстваха отговорни към ценността на свободата, в крайна сметка победиха.

Годините 1945 и 1989 са основните етапи по пътя към свободата, допълва Ралф Дарендорф.

Въпросът дали тоталитаризмът може да се върне, остава отворен. Сигурно в много части на света е имало и има зли диктатури. Погледнете света около себе си!

Много по-голяма заплаха за свободата през XXI-ви век е може би авторитаризмът, под формата на съвместното действие между господството на една малка група – на една номенклатура, една бюрокрация – и апатията на масите.

Разширяването властта на управлението върви ръка за ръка с ограничаване на гражданските права и намаляване на политическото участие. Свободата става задача на едно малцинство, а защитниците на свободата са обстрелвани. Може би не бива да се преувеличават такива тенденции. Въпреки това те ни служат като напомняне, че свободата нито е дадена на човека като нещо естествено, нито е вечна, след като вече веднъж е спечелена. Борбата за шансове за живот на отделния човек срещу ограниченията, наложени от други, никога не свършва. В книгата си „Бягство от свободата” Ерик Фром описва обстоятелствата, поради което хората са принудени да извършат доброволно бягство от свободата: „Чувството на изолация и безсилие, преживяно от много тъй наречени невротични хора, изобщо не се осъзнава от средния нормален гражданин. Иначе би било страшно. То е засенчено от обичайното ежедневие на всеки човек, от увереността и похвалите, които получава в личните и обществените отношения, от успеха в работата, от най-различни развлечения, от „прекарване забавно”, „създаване на познанства”, „посещение на обекти”. Свиркането в тъмното обаче не носи светлина. Самотата, страхът и смущението остават. Хората нямат сили да издържат това до безкрайност. Те не могат да продължат да носят бремето на „свободата от…”. Необходимо им е да се опитат да избягат от свободата изобщо, освен ако не успеят да преминат от негативната към позитивната свобода. Основните възможности за бягство в наше време са подчинението на един водач, както стана във фашистките държави и принудителния конформизъм (приспособяване), което преобладава в нашата собствена демократична държава”.

Когато в едно общество милиони хора живеят в нищета, разкошът на малко хора превръща свободата в нейно собствено отрицание. Такова общество е несправедливо, безнравствено, несвободно. Единствено хармонията между личните и обществените интереси може да гарантира свободата на всички.


РЕКЛАМА



All Rights Reserved © 2006-2019    "СЕНИ МЕДИЯ" ЕООД - КЪРДЖАЛИ   e-mail: kardjalinews.media@gmail.com   Webdesign: SWS