Книга за гости Контакти E-вестник
ВАЛУТА
EUR EUR 1.9558 лв.
USD USD 1.7563 лв.
GBP GBP 2.171 лв.
TRL TRL 0.257 лв.
Начало Новини   Коментари   Архив
31 Май 2020
КОМЕНТАРИ

КАМЪК ОТ СЪРЦЕ

13 Февруари 2016

Проф. Д-р М. ТАХИР
И нека островът остане
за още малко в песента ми-
да ми напомня прямотата
на камъка, скалата и потока.
Мртин О Диран


Една ранна утрин бавно крача по челото на Акямачкото било. Вятърът носи волната песен на чучулигата и попива умората от гър-бовете на излезлите по нивите селяни да берат узрелите тютюневи листа. Въздухът е бистър и хладен, ухае силно на тютюневи съцветия – скъп ми е този аромат, вдишвал съм го дълго преди години. Отдав-на не съм идвал по тези скъпи за мен места и навярно затова сега ми се струва, че дърветата, подредени като тютюневи стебла по отвесния склон към Дрангос дере, ме поздравяват с изящните си клони, разпе-рени като криле на сокол, което ме изпълва с очарование. А отсреща снежнобелите къщи, кацнали по отвесните скатове и разпилени от хълм на хълм, привличат с изящната си магнетична сила, пък долу реката с прекрасните си меандри търси безкрайността.

Затаил дъх, съзерцавам притихналата под аромата на ли-пите вода, която стига до черните остри скали и полита надолу като разплисква струи наоколо. Струите прегръщат дърветата и тревите, след което падат в коритото на реката, чиято сила миг след това на-малява и тя обгръща нежно черните камъни, прави плавен завой и като се провира под земята се губи от погледа. Лъчите на утринното слънце срамежливо се промъкват през омарата, която покрива мест-ността в светлото утро. Отразяващите се в синята вода благородни борове, церове и букове изпълват душата с радост и чистота. Ако си върху стена, намираща се над вода и си жаден, чувам думите на ста-рият калеко, чието слово винаги течеше така, сякаш напояваше жад-ната земя, единственото нещо, което трябва да направиш е да хвър-лиш тухлите от зида във водата, да утолиш жаждата си и отново да вържеш стената.

За миг се озовавам до реката. Не зная и не помня как! Това бе чудодеен миг, в който осъзнавам, че водата протяга ръка към ка-мъните и ушите ми забучават. Мълчаливо сядам на огромната сян-ка на реката и гледам онемял този ослепителен поток и вече отбли-зо се наслаждавам на бистрата вода, прегръщаща камъка, сякаш са брат и сестра… Обичат се…

Мнозина може да си мислят, че съм сам в това запустение. Не, не съм сам. Намирайки се между реката и скалите разбирам, че някой си спомня за мен и усещам, че нещо обикаля около ми – чу-вам стъпки, дихания, гласове – първи, втори, трети. Повдигам глава и се обръщам към тях, но не виждам нищо, а ми се струва, че говорещите с ветровете са с мен, до мен. И докато слънцето гали отсрещните скали, истинските собственици на тези земи, почиващи отсам скалите, наблюдават всяка трева, всеки храст, всеки клон и въздишайки мълчаливо, завързват нов възел на моста на миналото към моста на бъдещето.

Не знам колко време съм останал на камъните край река-та, но в един момент забелязвам как слънцето залязва както винаги зад острите канари, а луната обгърната с лека мъгла от фин воал се насочва към мен. Пак усещам прегръдките на камъните – съзнавам, че ме споменават и призовават. Учудвам се; не, удивявам се! Дока-то от покритата с тишина земя птиците се отдалечават от миналото към бъдещето и спояват стената на бъдещето, пред мен се появяват още видения. Не разбирам дали пред мен стоят хора или сенки; призраци или пък видения!? В този момент някаква сянка или об-лак, правейки чудни знаци с ръцете и главата, се приближава към мен. Струва ми се, че го опредметявам. Но дали го виждам? Чувам да казва:

– Камъкът, човече, символизира вечността на живота. С него може да се построи вечната сграда на света. Аз съм аз, защо-то съм растящият камък.

Седнал на възрастния камък на мъглявия бряг, прегръ-щам безмълвно времето и за сетен път си задавам въпроса да бъ-деш или да не бъдеш? И проумявам, че не е важно дали те има или те няма на тази широка шарена земя. И това ще мине. Важното е да оставиш очите да си почиват сред ослепителните води и камъни, а по-късно и след тях. А после да разговаряш с безкрайния вятър и да тичаш към вечната светлина. Защото не е разумно да стоиш под земните руини, вместо да летиш над всекидневното и временното и стигнеш оная светлина, която няма край.

Нямам време да се опомня. Видението продължава:
– Да знаеш, камъкът сам за себе си не е годен за строеж. Нужно е той да се обработи, да се издялка, изглади и… Припомни си как Микеланджело занесъл на работа един голям мраморен камък и как един негов приятел го попитал какво е това, което носи.

– Ангел – отговорил той.
– Не е вярно. Това е само камък– възразил познатият.
– Това е ангел – повторил скулпторът. – Той е вътре в камъка. Аз трябва само да отстраня това, което е в повече.

Припомням си, но недоумявам защо трябва да си припом-ням… Сянката или призракът не спира:
– Хората трябва да се вграждат като живи камъни в духовните мостове. Докато живеем само за себе си и не се включим в духовното зрение, животът е празен, безсмислен, безплоден. Камъкът тежи на мястото си. Хайде човече, стой си мястото и давай на хората, каквото можеш…

Не зная какво да мисля и правя. Оглеждам се първо наляво, после надясно, но не виждам никого. Бе настъпила тишина. Безмъл-вие. И тогава дойде – звънна мобилният ми телефон. Обаждаше се професор Данчев, ректор на Университета на познанието. Каза ми, че заминава за известно време извън страната, за да посети свой приятел в Хафса, който преди време от тук се изселил, но неотдав-на в друг свят се преселил…. Казвал се Емин. Бил роден и дълго живял в някое, не си спомнял в кое точно Родопско село. Той и съ-селяните му живеели, кажи речи, така каза той, сносно. Отглеждали тютюн, после го продавали, после от получените пари строяли къ-щи и изучавали децата си…

Бащата на Емин работел на каменните кариери като работник-копач. Такава му е била длъжността. Копаел и вадел черни камъни за бели къщи. Емин завършил средно образование по транспорт в града и започнал работа като автоинструктор, по-късно се задо-мил, родили му се две деца. Уредил живота си…

Но настанало… Някак неочаквано, изневиделица. Като хала! Авантюрата с имената вече била отминала. Но… Бащата на Емин, заподозрян в подготвян саботаж, един ден изчезнал безс-ледно… Дълго го търсили, но не го намерили… Казали оттам, от-където трябва, че е невъзможно да го издирят. Емин бил буквално и дословно сразен… Казват, че времето е най-добрият лечител… Не зная.

После настъпил онзи майски месец. Мълчаливо, без музика и тържество, без сбогуване и прощаване, с дъждовни очи, разпро-дали цялата покъщнина и в невъзможност да отпуснат душите, хората, качени на претъпканите автобуси и влакове, потеглили от спирките и гарите към другата държава. Картината била неизра-зима, неизказана, ужасяваща.

Емин натоварил в семейната кола двете си деца – едното на три години, другото – на два месеца. Тръгнали и те към неизвест-ното. Пътували дълго и мъчително; автокерваните били необоз-рими, хората – неспокойни, възбудени, но безмълвни… „От кого бягаме, татко?” – попитало по едно време тригодишното му дете. „И това ще мине, тате” – трудно промълвил Емин и му са загубил гласът.

Настанили се в Хафса… Минали месеци, години…, трудно свикнали с новата среда.

Приятелството между Емин и професор Данчев е било извест-но на хората и от двете страни. Докато слушали слънцето, с уваже-ние и ентусиазъм казвали, че приятелството им е като планината. Как и защо като планината? Защото слънцето не може да стопи планината, студът не може да я замрази, вятърът не би могъл да я повали, наводненията не могат да я завлекат…

Професор Данчев ме попита какво да прави, когато отиде на гроба на Емин, тъй като не бил добре запознат с ритуала. Но преди да му отговоря каза, че ще мине през родния му край, откъ-дето ще вземе един камък и ще го положи на гроба му.

– Нека това да бъде камък от сърце! – отривисто подчерта професор Данчев.

Нямаше какво да му отговоря и решавам отново да се кача на Акямчкото било, откъдето през Шахтане да потегля към селото, за да видя мама. Не съм я виждал отдавна.

Камъкът тежи на мястото си гордо изправен. – Дочувам пак идващите от никъде гласове. - Нито вятърът, нито водата могат да го разрушат. Той е самото вдъхновение, поезия, безсмъртие, … Аз съм аз, защото съм растящият камък…


РЕКЛАМА



All Rights Reserved © 2006-2019    "СЕНИ МЕДИЯ" ЕООД - КЪРДЖАЛИ   e-mail: kardjalinews.media@gmail.com   Webdesign: SWS