И нека островът остане
за още малко в песента ми-
да ми напомня прямотата
на камъка, скалата и потока.
Мртин О Диран


Една ранна утрин бавно крача по челото на Акямачкото било. Вятърът носи волната песен на чучулигата и попива умората от гър-бовете на излезлите по нивите селяни да берат узрелите тютюневи листа. Въздухът е бистър и хладен, ухае силно на тютюневи съцветия – скъп ми е този аромат, вдишвал съм го дълго преди години. Отдав-на не съм идвал по тези скъпи за мен места и навярно затова сега ми се струва, че дърветата, подредени като тютюневи стебла по отвесния склон към Дрангос дере, ме поздравяват с изящните си клони, разпе-рени като криле на сокол, което ме изпълва с очарование. А отсреща снежнобелите къщи, кацнали по отвесните скатове и разпилени от хълм на хълм, привличат с изящната си магнетична сила, пък долу реката с прекрасните си меандри търси безкрайността.

Затаил дъх, съзерцавам притихналата под аромата на ли-пите вода, която стига до черните остри скали и полита надолу като разплисква струи наоколо. Струите прегръщат дърветата и тревите, след което падат в коритото на реката, чиято сила миг след това на-малява и тя обгръща нежно черните камъни, прави плавен завой и като се провира под земята се губи от погледа. Лъчите на утринното слънце срамежливо се промъкват през омарата, която покрива мест-ността в светлото утро. Отразяващите се в синята вода благородни борове, церове и букове изпълват душата с радост и чистота. Ако си върху стена, намираща се над вода и си жаден, чувам думите на ста-рият калеко, чието слово винаги течеше така, сякаш напояваше жад-ната земя, единственото нещо, което трябва да направиш е да хвър-лиш тухлите от зида във водата, да утолиш жаждата си и отново да вържеш стената.

За миг се озовавам до реката. Не зная и не помня как! Това бе чудодеен миг, в който осъзнавам, че водата протяга ръка към ка-мъните и ушите ми забучават. Мълчаливо сядам на огромната сян-ка на реката и гледам онемял този ослепителен поток и вече отбли-зо се наслаждавам на бистрата вода, прегръщаща камъка, сякаш са брат и сестра… Обичат се…

Мнозина може да си мислят, че съм сам в това запустение. Не, не съм сам. Намирайки се между реката и скалите разбирам, че някой си спомня за мен и усещам, че нещо обикаля около ми – чу-вам стъпки, дихания, гласове – първи, втори, трети. Повдигам глава и се обръщам към тях, но не виждам нищо, а ми се струва, че говорещите с ветровете са с мен, до мен. И докато слънцето гали отсрещните скали, истинските собственици на тези земи, почиващи отсам скалите, наблюдават всяка трева, всеки храст, всеки клон и въздишайки мълчаливо, завързват нов възел на моста на миналото към моста на бъдещето.

Не знам колко време съм останал на камъните край река-та, но в един момент забелязвам как слънцето залязва както винаги зад острите канари, а луната обгърната с лека мъгла от фин воал се насочва към мен. Пак усещам прегръдките на камъните – съзнавам, че ме споменават и призовават. Учудвам се; не, удивявам се! Дока-то от покритата с тишина земя птиците се отдалечават от миналото към бъдещето и спояват стената на бъдещето, пред мен се появяват още видения. Не разбирам дали пред мен стоят хора или сенки; призраци или пък видения!? В този момент някаква сянка или об-лак, правейки чудни знаци с ръцете и главата, се приближава към мен. Струва ми се, че го опредметявам. Но дали го виждам? Чувам да казва:

– Камъкът, човече, символизира вечността на живота. С него може да се построи вечната сграда на света. Аз съм аз, защо-то съм растящият камък.

Седнал на възрастния камък на мъглявия бряг, прегръ-щам безмълвно времето и за сетен път си задавам въпроса да бъ-деш или да не бъдеш? И проумявам, че не е важно дали те има или те няма на тази широка шарена земя. И това ще мине. Важното е да оставиш очите да си почиват сред ослепителните води и камъни, а по-късно и след тях. А после да разговаряш с безкрайния вятър и да тичаш към вечната светлина. Защото не е разумно да стоиш под земните руини, вместо да летиш над всекидневното и временното и стигнеш оная светлина, която няма край.

Нямам време да се опомня. Видението продължава:
– Да знаеш, камъкът сам за себе си не е годен за строеж. Нужно е той да се обработи, да се издялка, изглади и… Припомни си как Микеланджело занесъл на работа един голям мраморен камък и как един негов приятел го попитал какво е това, което носи.

– Ангел – отговорил той.
– Не е вярно. Това е само камък– възразил познатият.
– Това е ангел – повторил скулпторът. – Той е вътре в камъка. Аз трябва само да отстраня това, което е в повече.

Припомням си, но недоумявам защо трябва да си припом-ням… Сянката или призракът не спира:
– Хората трябва да се вграждат като живи камъни в духовните мостове. Докато живеем само за себе си и не се включим в духовното зрение, животът е празен, безсмислен, безплоден. Камъкът тежи на мястото си. Хайде човече, стой си мястото и давай на хората, каквото можеш…

Не зная какво да мисля и правя. Оглеждам се първо наляво, после надясно, но не виждам никого. Бе настъпила тишина. Безмъл-вие. И тогава дойде – звънна мобилният ми телефон. Обаждаше се професор Данчев, ректор на Университета на познанието. Каза ми, че заминава за известно време извън страната, за да посети свой приятел в Хафса, който преди време от тук се изселил, но неотдав-на в друг свят се преселил…. Казвал се Емин. Бил роден и дълго живял в някое, не си спомнял в кое точно Родопско село. Той и съ-селяните му живеели, кажи речи, така каза той, сносно. Отглеждали тютюн, после го продавали, после от получените пари строяли къ-щи и изучавали децата си…

Бащата на Емин работел на каменните кариери като работник-копач. Такава му е била длъжността. Копаел и вадел черни камъни за бели къщи. Емин завършил средно образование по транспорт в града и започнал работа като автоинструктор, по-късно се задо-мил, родили му се две деца. Уредил живота си…

Но настанало… Някак неочаквано, изневиделица. Като хала! Авантюрата с имената вече била отминала. Но… Бащата на Емин, заподозрян в подготвян саботаж, един ден изчезнал безс-ледно… Дълго го търсили, но не го намерили… Казали оттам, от-където трябва, че е невъзможно да го издирят. Емин бил буквално и дословно сразен… Казват, че времето е най-добрият лечител… Не зная.

После настъпил онзи майски месец. Мълчаливо, без музика и тържество, без сбогуване и прощаване, с дъждовни очи, разпро-дали цялата покъщнина и в невъзможност да отпуснат душите, хората, качени на претъпканите автобуси и влакове, потеглили от спирките и гарите към другата държава. Картината била неизра-зима, неизказана, ужасяваща.

Емин натоварил в семейната кола двете си деца – едното на три години, другото – на два месеца. Тръгнали и те към неизвест-ното. Пътували дълго и мъчително; автокерваните били необоз-рими, хората – неспокойни, възбудени, но безмълвни… „От кого бягаме, татко?” – попитало по едно време тригодишното му дете. „И това ще мине, тате” – трудно промълвил Емин и му са загубил гласът.

Настанили се в Хафса… Минали месеци, години…, трудно свикнали с новата среда.

Приятелството между Емин и професор Данчев е било извест-но на хората и от двете страни. Докато слушали слънцето, с уваже-ние и ентусиазъм казвали, че приятелството им е като планината. Как и защо като планината? Защото слънцето не може да стопи планината, студът не може да я замрази, вятърът не би могъл да я повали, наводненията не могат да я завлекат…

Професор Данчев ме попита какво да прави, когато отиде на гроба на Емин, тъй като не бил добре запознат с ритуала. Но преди да му отговоря каза, че ще мине през родния му край, откъ-дето ще вземе един камък и ще го положи на гроба му.

– Нека това да бъде камък от сърце! – отривисто подчерта професор Данчев.

Нямаше какво да му отговоря и решавам отново да се кача на Акямчкото било, откъдето през Шахтане да потегля към селото, за да видя мама. Не съм я виждал отдавна.

Камъкът тежи на мястото си гордо изправен. – Дочувам пак идващите от никъде гласове. - Нито вятърът, нито водата могат да го разрушат. Той е самото вдъхновение, поезия, безсмъртие, … Аз съм аз, защото съм растящият камък…