Книга за гости Контакти E-вестник
ВАЛУТА
EUR EUR 1.9558 лв.
USD USD 1.7563 лв.
GBP GBP 2.171 лв.
TRL TRL 0.257 лв.
Начало Новини   Коментари   Архив
31 Май 2020
КОМЕНТАРИ

Културата като цивилизация и цивилизацията като култура

26 Март 2016

Проф. Д-р М. ТАХИР
Към понятията култура и цивилизация би могло да се подходи по два противоположни начина: а) натуралистки като към феномени, които са достатъчно устойчиви и продължителни и задават основните характеристики на човека; б) конструктивистки - като към нещо, което е непрекъснато в процес на промяна, на конструиране от хората, политиците и т.н., което ги прави динамични, променливи, свързани със съответни политики, периоди, ситуации. Имам предвид, че цивилизационният или културният разрез на обществата във философията на историята е само един от възможните разрези. Тук големият проблем, по който трябва да се вземе отношение е, дали културните и цивилизационни отношения в обществото са най-важните, които определят останалите, или е обратното, както например е според марксизма в различните му версии, а именно, че те са подчинени на други отношения - социално-икономическите. Затова и при марксизма има формационно разграничение на етапите в историята, а не цивилизационно. Или пък, както смятат технологически детерминисти, че дадени технологии определят на първо място характеристиките на обществото.

Статията е преглед на възгледи на някои значими имена в философията, социологията и културологията по тези понятия/категории, който завършва с извод и синтез на тези различни мнения. Разглеждайки част от съществуващите дефиниции за култура и цивилизация се прави опит да се обоснове идеята, че когато културата и цивилизацията са в равновесие, обществото се радва на непрекъснат прогрес и разцвет на своите материални и духовни богатства.

Като централна категория на културологията понятието култура се отличава с изключителна полисемантичност на тълкуванията, свързани с опитите за разкриване на нейната сложна и диалектически противоречива същност. Етимологически понятието “култура” (лат. глагол colere) означава отглеждам, обработвам, възпитавам, облагородявам, одухотворявам, очовечавам. Първоначалната употреба на това понятие се свързва с идеята за обучението, образованието, възпитанието, от една страна, и с идеята за усвояването на природата от човека, като обработване на земята и създаване на занаятчийството. „Култура”, на английски език, в значението ѝ на „селско стопанство” се появява през XV век. Като термин във философията и историческите науки тя навлиза през втората половина на XVIII век. Тогава се прилага към тези аспекти от живота на обществото, които са свързани с начина на осъществяване на човешката дейност и начина на отличаване на човешкото от животинското съществуване.

Когато се прави опит за цялостно становище за цивилизацията, възниква въпросът за отношението й с културата. Отъждествяването на понятията култура и цивилизация се забелязва към края на ХІХ в. в Германия и Русия. До 60-те години на века под култура се разбира развитието на външните удобства на живот, хигиената, пътищата и съобщенията, изяществото на обстановката и т.н. Под цивилизация съответно се разбира просвещение, развитие на знанията, творчеството и стремежът за по-добър живот. В литературата термините цивилизация и култура не се употребяват еднозначно. Съществуват неколкостотин дефиниции, които не само са различни, но и нерядко и коренно противоположни. Пресмятанията на А. Крьобер и на К. Клакхън показват, че само в американската културология съществуват над 200 дефиниции за културата. А Мол в труда си “Социодинамика на културата” посочва, че са известни над 350 определения на понятието “култура”. Днес техният брой лавинообразно расте. Това семантично и съдържателно многообразие в определенията говори за многофункционалността, обемността, полисемантичността и многообразието на това понятие.

Жан Пол Сартр възприема културата като “едно постоянно променящо се съзнание, което човек има за себе си и за света, в който живее, работи и се бори”. Според американския културолог Лесли Уайт културата е съвкупност на материални предмети (оръдия, съдове, украшения, амулети и др.) и действия, които функционират в контексти, определени от символирането. Основните аспекти на културата той определя като материален, социален и идеологически.

В “Обща енциклопедия PWN, 1974" културата е дефинирана като съвкупност от принципи, правила и форми на човешка дейност, произведения на човешкия труд и творчество, представляващи общия продукт на човeшките общества, възникнал на базата на специфичните биологични и обществени качества на човека и условията на неговия бит, подлежащ на развитие и промени в хода на историческия процес.

През 1982 г. на срещата “Мондиалкулт” е прието ново определение за културата - “съвкупност от отличителните белези – духовни, материални, интелектуални и емоционални, които характеризират едно общество или една обществена група".

Обобщавайки различните опити за дефиниция на понятието “култура”, немският философ Х. Маркузе стига до идеята, че културата представлява “онзи комплекс от морални, интелектуални и естетически цели (ценности), които обществото разглежда като цел на организацията, разделението и ръководенето на своята работа – “благото”, което трябва да бъде постигнато чрез установен от обществото начин на живот”. За Маркузе културата е “процес на хуманизация”. Той я поставя по-високо от цивилизацията, която според него принадлежи на “царството на необходимостта”.

Според Ъ. Гелнер култура означава “система от идеи и знаци, от връзки и начини на поведение и общуване”. Културата вече не е просто украшение, утвърждаване и легитимиране на един обществен ред…; сега културата е необходимата обща среда, източникът на сила или може би по-скоро онзи минимум обща атмосфера, в която единствено членовете на обществото могат да живеят, да оцеляват и да произвеждат.

Според У. Алтермат само културата дава на анонимните маси усещане за колективна идентичност. В този смисъл културата представлява код на духовната самобитност и ядро на националната идентичност.

Собствена дефиниция за културата дава Петко Ганчев: „Културата е съзнателно насочвани, т.е. зареждани със смисъл, в съответствие с едни или други създадени по-рано духовни представи, ценности и принципи, дейности по създаването на един нов „изкуствен”, „човешки” свят, който в материалните си характеристики като артефакти има същото съдържание както и естествения свят, но който никога не би възникнал самостоятелно, „естествено”. При това този „нов” свят сам стимулира както своето усъвършенстване и развитие, така и усъвършенстването и развитието на човека. Според него културата и само културата, разбрана в най-широк смисъл като човешка дейност, заредена със смисъл и създаваща нова свят, артефакти и нови отношения, е адаптивният „патерн” на човека в историята като продължение на космо- и биоеволюцията.

Най-често културата се определя като исторически развиваща се система от създадените от човека материални и духовни ценности, социокултурни норми, начини за организиране на поведението на хората и тяхното общуване. Културата може да се дефинира и като степен на духовно овладяване на света от човека. Това е основанието под култура да се разбира съвкупността от иновационните видове и начини на материалната и духовната дейност заедно с резултатите от нея, които изразяват същностните сили на човека.

В основни линии, под култура се разбира човешка дейност в различните нейни проявления, включително всички форми и способи на човешкото самоизразяване, самопознание и натрупване на навици и умения. Културата е набор от правила, които предписват на човека определено поведение с присъщите преживявания и мисли.

ЮНЕСКО дава своята дефиниция на култура по следния начин:
Културата е множеството от отличителни духовни, материални, интелектуални и емоционални черти, които характеризират дадено общество или една обществена група; тя обхваща освен изкуството и литературата, начина на живот, формите на съжителство, ценностните системи, традициите и вярванията.

Според Освалд Шпенглер, културата възниква тогава, когато от първобитното хаотично състояние се поражда „великата душа”, която се появява в определена местност, привързана към нея като растение. Тази „душа” разгръща своите вътрешни възможности „във вид на народи, езици, вероучения, изкуства, науки... Когато целта е постигната и идеята, т.е. цялото изобилие от вътрешни възможности е завършена и осъществена външно, тогава културата изведнъж застива, отмира, кръвта й се съсирва, силите й се прекършват – тя става цивилизация”.

В своя основен труд „Залезът на Запада”, О. Шпенглер разглежда цивилизациите като най-крайната форма в развитието и синтеза на притежаващи сходни характеристики общества и култури, унифицирани и достигнали пределното състояние на съществуването си. След този етап от развитието им е възможно да следва единствено упадък, съчетан с гибелния стремеж към експанзия – римският империализъм като непълноценен наследник на елинската култура е гибелен за античната цивилизация. На етапа на угасване цивилизацията навлиза в стадия на кризисното развитие, на крайното изостряне на социалните, икономическите и политическите конфликти, на духовния разлом. Отслабването на вътрешните институции прави обществото уязвимо за външна агресия. В крайна сметка цивилизацията загива или поради вътрешни смутове, или в резултат на завоевания.

Много сериозен принос в изучаването на локалните цивилизации има английският историк А. Тойнби. В своя 12-томен труд „Постижението на историята” (1934—1961 г.) той подразделя историята на човечеството на поредица от локални цивилизации, имащи еднаква вътрешна схема на развитие. Тойнби е убеден, че „юридическото лице” в историята се явява нацията, а не страната, „обществото” или „цивилизацията”. Той говори за цивилизации, като се започне от най-древните, вече изчезнали (египетска и шумерска) цивилизации и се стигне до все още живите до днес цивилизации: западната християнска, източната християнска, индуската, ислямската и японо-корейската. Същевременно Тойнби предвижда всички останали до днес цивилизации в най-скоро време да бъдат погълнати от западната християнска цивилизация, която се разпространява по света от ХV век насам. Той нерядко използва понятията „общество” и „цивилизация” като равнозначни. В контекста на икономическите аспекти на своя подход към този проблем, той определя цивилизацията като общество, при което е налице икономическа нееквивалентност и разпределение на обществото на две класи. Тази икономическа нееквивалентност ражда едно малцинство, освободено от икономическа дейност. Поради това, то се отдава на културна и духовна дейност. Според него цивилизацията е стремеж към създаване на едно общество, в което човечеството ще живее в хармония. Но цивилизациите западат и загиват поради глупостта, греховете или тиранията на елитарното деспотично малцинство, съставено от политици, държавници, пълководци, носители на политическата, икономическата и духовната власт.

Във възгледите на Шпенглер и Тойнби има много общи черти. Главното различие е, че при Шпенглер културите са съвършено обособени една от друга. При Тойнби същите отношения, макар да имат външен характер, съставляват част от живота на самите цивилизации. За него е изключително важно, че някои общества, присъединявайки се към другите, или обратно – обособявайки се, обезпечават по този начин непрекъснатостта на историческия процес.

Всяка цивилизация, според схващанията на идейно-философската школа, към която принадлежат Освалд Шпенглер и Арнолд Тойнби, е експанзивна и екстровертна. Тя се стреми да завладява нови общества и пространства. Свръхразгръщането, стремежът към материални и териториални придобивки корумпират и изчерпват големите цивилизационни формирования. Този феномен е надличностен, обективизиран и е обяснен от основоположника на въпросната школа Шпенглер с едва ли не езотерични категории. Спасителният изход за всяка отделна цивилизация според това разбиране за историческия процес, е в обратното движение – интровертна реакция, консервиране на специфичните й характеристики и качества, а не предварително обремененото й разпространение извън нейните предели.

През 1993 г. в своята статия „Сблъсъкът на цивилизациите”, публикувана във „Форин Ъфеърс”, С. Хънтингтън развива тезата, че човечеството преминава в нова фаза на историческото си развитие, която ще се характеризира с конфронтации и сблъсъци между различни наддържавни обединения на социокултурна, религиозна и етническа основа. Идеите си той по-късно разви в книгите си „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред” (1996) и „Кои сме ние? Предизвикателства към американската национална идентичност” (2004). В тях той твърди, че след като студената война е отминала, биполярното противопоставяне е изчезнало, а големите идеологии на ХІХ и ХХ век са в упадък, досегашните теории за международните отношения, конфликти, сигурност вече не работят. Според него фундаментален източник на конфликти в новите условия стават не идеологиите и идеологическите ценности, не и икономиката и икономическите интереси, а цивилизациите, разбирани като вид култури. Държавите ще запазят своята роля на силови субекти в световните отношения, но главните конфликти в глобалната политика ще бъдат между нациите и групите, свързани с различни цивилизации. Границите между отделните цивилизации, според Хънтингтън, са вече очертани и лесно могат да бъдат проследени, като за това е достатъчно само да се открият на географската карта на планетата горещите й точки: Косово и Босна, Джаму и Кашмир, центарлоазиатските републики и най-вече Таджикистан, Чечения и Закавказието и др. Авторът отбелязва, че тези конфликти са предимно на религиозна основа, и концентрирайки анализа си върху този аспект на проблема, в значителна степен стеснява обхвата на цивилизационния сблъсък до религиозен.

Преходът на силно развитите култури в цивилизации става, когато биват създадени големите градове. Понятието цивилизация не е известно на древните гърци, макар че то вече е „витаело” и се е „носело във въздуха”, както и понятието култура. Прието е да се твърди, че проблемът за варварството и цивилизацията се поставя през 1-ви век от новата ера в съчинението на Тацит „За произхода и мястото на обитаване на германците”. В Рим започват да употребяват думите cicivic (гражданин); civitas (гражданско общество) и civilis (граждански), които вече се свързват с характерните черти на градския начин на живот, дейност, общуване, общежитие, с едни или други добродетели и достойнства, приличия и благоприличия, образци на поведение, изискани маниери и културни обноски. Няма съмнение, че тези понятия имат пряко отношение към всичко онова, което разбираме под цивилизация.Тя е образ на града, взет в най-изтънчения му вид. Това схващане се е запазило дълго време и до днес: когато чуем думата цивилизация, мнозина от нас си представят живота в града, който има предимства пред идиличния, но тежък и отруден селски начин на живот, труд и бит. Но днес почти не се прави разлика между цивилизация и култура; по-скоро те се отъждествяват. Градът символизира качествено нов начин на живот и нова степен на произвеждащото общество след неговата независимост от земята, климата и циклите на годишните времена. Той е първата форма на обществен живот, в която хората в голяма степен се чувстват свободни от природата. В тази връзка много често се подчертава, че цивилизацията е „култура, която съществува в градовете”.

В. Г. Чийлд описва отличителните характеристики на цивилизацията като: „струпване на големи маси от население в градовете; диференциация сред тях между производители (фермери, рибари), целодневно заети занаятчии, търговци, чиновници, свещеници; ефективна концентрация на икономическа и политическа власт; конвенционални символи за записване и предаване на информация (писменост), стандарти за тежести и мерки, време и пространство.

Разграничението между култура и цивилизация присъства при разграничението на материална и духовна култура, където духовната култура включва произведенията на изкуството, философски, етически, естетически, политическия учения, научни знания, религиозни идеи. Разбирането на цивилизацията е като за една от формите на културата – като вид култура на градовете, както подчертахме. Това отграничаване се поддържа от аргументи, че „люлка на древната цивилизация е градът” (Маркс), че човекът като „политическо животно” (Аристотел) е именно човекът като градски обитател (Маркс). Разграничението между култура и цивилизация съществува и в разграничението, което се прави между култура, която е цивилизована и друга, която не е.

Според „Речник на социалните науки” културата е цивилизация, когато се отличава със „значителен брой специфики и висока степен на комплексност”: развитие на „писането, технологията, науката”; наличието на градове; хетерогенност на населението, свързана с разделение и специализация на труда; присъствие на концентрация на икономическа и политическа власт. И тъй като в съвременни условия градът е станал глобален, според Зб. Бжежински, а селото – космическо, цивилизацията може да схваща себе си като планетарна. Така би следвало за цивилизацията да се говори в единствено число, докато културите утвърждават своята идентичност сред множествеността.

В статията си „Предсмъртните мисли на Фауст”, публикувана през 1922 г. по повод книгата „Залезът на Европа” на немския философ О. Шпенглер, Н. Бердяев излага една цялостна теория за цивилизацията като антипод на прогреса. Според него всяка култура неизбежно преминава в цивилизация. Цивилизацията е съдбата, участта на културата. Цивилизацията приключва със смъртта, но тя е и начало на смъртта, изтощаване на творческите сили на културата. Това е водещата мисъл в книгата на Освалд Шпенглер "Залезът на Запада", подчертава Н. Бердяев. С какво всъщност се отличава цивилизацията от културата? В основата си културата е религиозна, а цивилизацията не е такава. Шпенглер смята себе си за човек на цивилизацията, защото не е религиозен. Културата произхожда от култа. Свързана е с култа към предците и е невъзможна без свещените предания. Цивилизацията е воля за световно могъщество, към установения ред на Земята. Културата е национална; цивилизацията - наднационална. Цивилизацията е световен град. Империализмът и социализмът са в еднаква степен цивилизация, но не и култура. Философията, изкуството съществуват единствено в културата; в цивилизацията те не са възможни, не са и нужни. В цивилизацията е възможно и нужно само инженерното изкуство. Културата е органична. Цивилизацията - механична. Културата е основана на неравенството, на качествата на хората. Цивилизацията е проникната от стремеж към равенството! Тя се обосновава върху количествата. Културата е аристократична. Цивилизацията – демократична. В „Залезът на Запада” О. Шпенглер пише, че залезът на Запада означава не друго, а проблемът за цивилизацията и един от основните въпроси на всяка развита история е:
” Що е цивилизацията като завършек и край на една култура”.

Някои съвременни френски автори разглеждат културата като „съвкупност от придобитите норми на поведение”. Придържайки се към мисълта на видния белгийски социолог А. Жан, че „всяко културно творение пуска в действие основни ценности, които винаги пряко или косвено се отнасят към понятието истина, добро, красиво”, те отбелязват, че в сърцето на всяка цивилизация стои културата. Защото същността на всяка култура се състои в: начина да се отдели и покаже истината (чрез код, откровение, логика); теорията за правилното поведение, етика, чувство, естетически правила, критерии за справедливост.
Интересен опит да предложи цялостно системно определение на цивилизацията като особена форма и степен в развитието на човешката история дава Петко Ганчев, според когото “цивилизацията можем да определим като такова сложно обществено образование, което се характеризира с определена, качествено различна степен от дотогавашната история на хората: 1) Постигане на системна цялостна организация на разкритите потенциални интелектуални, , естетически, морални качества на човека; 2) Рационално усвояване, опознаване и преобразуване на действителността по особен, културен начин; 3) Разделение на дейностите и разпределение и потребяване на създаваните материални и духовни блага; 4) Развитие на общественото богатство в съответствие с материалната основа на обществото – използваните средства и технологии – неговия начин на материално производство; 5) Не на последно място, реализиране на важна крачка към осъзнаване на единството на хората със своя върховен Създател”.

И така, ако трябва да заключим, то от приведените различни определения на културата и цивилизацията бихме могли да кажем, че културата е категория за обозначаване на специфични характеристики на обществото, изразяващи достигната степен на историческото развитие на човека, начина на общуването му с природата, с обществото и с плодовете на своята творческа дейност, които се определят като съвкупност от материални и духовни ценности, служещи за мярка на обществения прогрес. В широкия смисъл на думата тя е концентриран израз на човешкото развитие, а цивилизацията е начинът на неговото осъществяване и използване на резултатите от него, т.е. начин на живот в условията на определена култура. Човечеството се развива в рамките на две взаимосвързани системи „човек-природа” (производителни сили) и „човек-човек” (производствени отношения). Именно в това единство се зараждат и се усъвършенстват социалността и цивилизоваността, т.е. знанията, навиците за овладяване и използване от човека на законите и ресурсите на природата. Според ценностите, принципите и критериите, на които се подчиняват тези две системи в своето функциониране, може да се говори за цивилизационната идентичност на отделните епохи, нации и религии. Културата е предназначена да осигурява хармоничното съчетаване на природното (биологичното) и социалното (културното) начало у човека и обществото като цяло. Цивилизацията е начинът, по който се постига (или разрушава) тази хармоничност. Културата е степен на очовечаване на природата, съвкупността от средства (технически и технологични), които се използват за осъществяването на тази задача. Културата показва как и какво човекът (човечеството) произвежда, а цивилизацията - за какво (за какви цели) произвежда. Така цивилизацията става израз на реализацията на целта на културния процес, израз на предназначението на човешкия прогрес.

Когато културата и цивилизацията са в равновесие, обществото се радва на непрекъснат прогрес и разцвет на своите материални и духовни богатства. На основата на преглед и съпоставяне на различни позиции би могло да се направи извода, че културата и цивилизацията влизат в противоречие и взаимно се застрашават, когато съзиданието запада, започва да доминира разрушителната и потребителската стихия на човека; плодовете на културата се използват неразумно, несправедливо, неправомерно; постиженията на културата се използват за разрушителни цели; промените, предизвикани от културата в природната среда надхвърлят по сила и мащаби адаптивните възможности на биологическата и духовна еволюция на човека; взаимодействието на човека с природата нарушава хармонията в нея и предизвиква катаклизъм, заплашващ оцеляването на самата природа и с това заплашва и оцеляването на човешкия род.


РЕКЛАМА



All Rights Reserved © 2006-2019    "СЕНИ МЕДИЯ" ЕООД - КЪРДЖАЛИ   e-mail: kardjalinews.media@gmail.com   Webdesign: SWS