Книга за гости Контакти E-вестник
ВАЛУТА
EUR EUR 1.9558 лв.
USD USD 1.5966 лв.
GBP GBP 2.17 лв.
TRL TRL 0.2104 лв.
Начало Новини   Коментари   Архив
23 Януари 2021
КОМЕНТАРИ

НАКЪДЕ, ЧОВЕЧЕ !

08 Ноември 2020

Проф. Д-р М. ТАХИР
Облегнат на една пейка пред клиниката за очни болести, подложил ръце на тила си и загърнат в размисъл, Аспарух съзерцаваше света. Преди няколко дни за пореден път оперираха окото му. Първоначалната диагноза е: Ablatio ret.oc.dex. Artephaia oc.idem. – „преди месец пациентът забелязал светкавици и плуващи точки пред дясното си око, след което се появила вълна долу и отвън… Установено отлепване на ретината на дясното око.“ Такива неща обаче не беше забелязал. Когато го попитаха дали е имало светкавици и плуващи точки пред очите му, той отговори положително – лекарите това искаха да чуят. Истината в случая e, че ретината на дясното му око се отлепи. И никога повече не се залепи.

Седи Аспарух и размишлява. За сетен път разбира, че най-големият вик е мълчанието. Как звучи пляскане с една ръка? Предположи, че това е просто шамар, но в нашия случай е кънтене на тишината. А той винаги е имал усещането, че когато е много тихо е страшно шумно.

Облегнат на пейката пред очната клиника, Аспарух се бори с въпроса дали животът тече или стои на едно място, а хората преминават през него. Идеалното движение било кръгово – беше го чел някъде или го бе чул от някого. Дълго беше обладан от стремежа да погледне извън кръга, дори с риска да нарани хармонията на идеалното. Знаеше, че кръгът е съвършена фигура, която съчетава центробежната и центростремителната сила – мрак и светлина, ин и ян, добро и зло; едновременно защитено и опасно място. Дали потокът на словото ще стигне океана и ще го захрани с енергия? Терзаеше се, че сега този най-велик и фин инструмент на общуване, на който са създадени велики творби, служи да унизиш, обидиш, наругаеш, окалиш или омаскариш…

Никога не знаем как бихме постъпили, ако разберем, че любимият ни човек ни е излъгал и тайничко, от време на време, предпочита компанията на други. А често, дори и когато имаме всички доказателства, че той не постъпва честно с нас, ние просто не искаме да повярваме, продължаваше размислите си Аспарух. Когато става дума за другите, ние осъждаме и проклинаме, но ако това се случи с нас, крием не човека, който е извършил насилието, а жертвата. Всъщност през повечето време не вярваме, не искаме да вярваме на жертавата, дори в много случаи я пренебергавме.

Човекът винаги е отправял взор и надежди към красотата като към нещо божествено. Той признава за естетически не грозното и низкото, а красивото, възвишеното, прекрасното... Но очевидно е дошло време да виждаме как животът на хора, които се възхищават на красивото, е повече от отрицание на всякаква красота, си каза Аспарух.

– Смятам, че бездуховността не е следствие от материалния недоимък – изрече на глас той, докато наблюдаваше как на върха на отсрещната топола два гълъба се кълвят. Как бихме си обяснили отсъствието дори на една книга в домовете на заможни семейства или уличния език в отношенията между публично известни хора? – запита се той. Много често финансовото благосъстояние е удобна почва за ниска култура. Аспарух виждаше много хора, които живеят при най-добри материални условия, но си остават зли, безсърдечни и свадливи. Това го отведе към Иван Хаджийски, който ги определя като парвенюта – хора, достигнали висок социален статус, но не усвоили нравствеността, присъща за него. Мнозина следят най-новото в поезията, посещават изложби и концерти, не пропускат премиери. И в същото време показват некултурност, а и в повечето случаи ученост, която обслужва стихиите на ненавистта, разпалва омразата между хората. Лишени от нравственост и от чувство за житейски дълг, за много хора на изкуството, науката, литературата, културата, няма значение дали за добро или за зло ще бъдат използвани техните изобретения, теории и произведения. Те с готовност ги сервират на всеки, стига да получат очакваните облаги – пари, внимание, почести. Аспарух ги определи като хора с големи умове, но с малки сърца – те не ценят живота и чувствата на другите.

Изправи се и видя как слънцето облизва покривите на високите сгради, които хвърлят тежки сенки връху умореното сърце на града. Залезът беше далчевски, но мислите му – далеч от него. Много често срещаме поклонници на красотата, си каза той, докато отново сядаше на пейката, след като се разкърши – те по характер са невъзпитани, злобни и постъпват нечестно и подло.

Шум на коли прекъсна мислите му. Вдигна глава и погледна през оградата на болницата. Колко много хора има на улицата! Едни и същи пътища, еднакви хора, познати слухове. Откъснати един от друг, те не се интересуват какво преживяват другите. Животът тече в преследване на различни цели с различни тревоги, но всеки нехае за житейския разказ на другия.

Слънчевите лъчи като обилна струя поръсиха лицето му със своя благодат и той затвори очи. Дълбоко погълна слънчевата енергия и дълго стоя със затворени очи и като ги отвори видя до себе си жена на около педесетте. Имаше открито и чисто чело, сини и ясни очи; с изразителна чувствителност и благост на устните и овално лице; прелестно и очарователно създание. В първия момент на Аспарух му се стори, че това е същество, изпратено от небесата с божествения благословен печат върху всичките ѝ черти.

– Не исках да Ви притеснявам. Михаила съм – жената му подаде добросърдечно ръка.

– Аспарух – Исмаил! – отговори Аспарух.

– Как така? – озадачи се Михаила.

Майчиното ми име е Исмаил, но през зимата на 1984 г. в дома ни нахлуха въоръжени с автомат „Калашников“ милиционери и ни казаха, че ако не си сменим имената живи няма да излезем оттук. Взеха ни поспортите, изрязаха от тях снимките и ги залепиха на предваритолно подготвуени ббланки-молби. Аз си избрах името Аспарух на името на една моя приятелка от университета, която се казваше Аспаруха.

– Да, но защо ви смениха имената?

– В нашата страна много обичат да сменят имената. – поде Аспарух, когото въпросът го вълнуваше отдвана. – Мнозина наши съграждани, чиито глави не могат да раждат нещо позитивно, без никакъв повод мятат камъни в не дотам спокойното българско житейско море.

Преди двайсетина години неопределени сили предложиха Благоевград отсега нататък да се казва Самуиловград или град Самуил. Предлагаме Благоевград да бъде преименуван на „Цар Самуил”. Как точно ще е името –Цар Самуил или Самуиловград – не е най-важното. Основното е, че всички заставаме зад името на българския цар Самуил, с което ще бъде почетено 1000 години след трагичната му кончина по един подобаващ начин, писаха тогова желаещите смяната. Преди това други искаха да сменят имената на някои български селища, землища, улици, булеварди и пр. Аспарух млъкна.

–Пръдължавйте. Интересно разказвате – намеси се Михаила.

– Какво налага честата смяна на имена? Никой не желае да отговори. Убеден съм, че не могат. За бягство от историята ли? Всяко нещо да започва от нулата ли? Или просто ей така на някакъв мераклия за „народна любов” му хрумва и предлага. Предложението тутакси се приема. Една кратка справка сочи, че преди време Първомай е бил Х. Елес, после Борисовград. Сегашната Монтана е била Кутловица – Фердинанд – Михайловград –Монтана (какво общо има с американския щат Монтана!?). Все в този ред: Одесос – Варна – Сталин – Варна. Шумен – Коларовград – Шумен, Търново

– Сеймен, Марица – Търново Сеймен – Симеоновград – Марица и пр.

– Имате дълбоки познаня по история– внимателно го прекъсна Михаил.

– Това са известни неща. Но да Ви разкажа още една история. В един ноемврийски ден, седим с поета Иван Есенски в кафеното на площад „Гарибалди”. Ето Гарибалди – сякаш именно на нашия площад той е осъществил италианското обединение – и наблюдаваме утринните момичета, а талантът ни на творци набъбва. По едно време идва поетът Димитър Милов, който разказва, че български депутат минал по една къса софийска уличка. Погледнал наляво, после надясно и видял на стената на една от сградите табела с надпис: „7 - ми ноември”. Не може да бъде!? В никакъв случай!!! – възкликнала любов народна. На следващия ден в сградата, където съединението прави силата, той предложил името да бъде сменено. Речено-сторено. От историята знаете, че именно на 7 ноември 1885г. година българската войска печели решаващо сражение срещу сръбската армия в Сръбско – българската война. В чест на тази победа малката софийска улица била назована „7-ми ноември”. Обърнете внимание: в чест на победата, а не на поражението!

Всяко име било то на човек, улица, булевард, землище, селище и пр. носи определена историческа информация, обогатява народната памет, запознава поколенията със събития, които действително са се случили, независимо дали ни харесват или не. Обективно те са станали. Не можем да направим нищо (освен да тълкуваме превратно историята). Ако са били в ущърб на националните ни интереси, трябва да ги знаем, за да не допуснем да се повторят. Ако имаме средства, възможности, талант, въображение…, нека да построим нови градове, спортни салони, пътища, летища. Да ги кръстим както си искаме…

Още нещо за името. То е един от основните фактори, които определят личностната, етническата и културната идентичност. Хората се различават помежду си и по това, че носят различни имена. Името е вторият дар, който родителите дават на децата си, след като са им дарили живот. Стремежът на отделния човек да се изяви като индивидуалност обуславя и желанието му да даде на новородените интересни, съдържателни и запомнящи се имена, съобразявайки се с именните традиции и практики на своя етнос. Имената на хората са неделима част от историята – в тях се отразява битът, вярванията, обичаите, фантазията и художественото творчество на народите, техните исторически контакти. Общ закон за всички култури е, че хората са имали лични имена през цялото съществуване на човечеството и по време на всички цивилизации. И природата на името е магична. Име наричаме енергията на същността на вещта, която действа и се изразява в някаква материя, макар и ненуждаеща се от тази материя при своето изразяване. Да знаем името означава да умеем да използваме предмета в един или друг смисъл. Да се знае името на човека означава да бъдем в състояние да общуваме и да караме другите да общуват с нас.

– Разбирам трагедията Ви – каза Михаила. Искам да ви задам един въпрос и тутакси попита:
–Може ли любовта да породи чудовища?

– Чувал съм за опустошителна и мрачна любов – след кратко мълчание Аспарух влезе в подхода ѝ. Сети се за историята на една своя съученичка, която преди време беше се изповядала за отношенията със съпруга си и разказа:

– Много добре се разбирали, но по-късно съпругът станал намусен и изнервен, дори в момент на раздразнение казал, че не е щастлив с нея. Направило впечатление, че винаги когато му звънял телефонът, той излизал навън, за да говори и то за дълго. Това започнало да буди съмнения в нея и тя се решила да направя нещо, което по природа никога не би направила – да му провери телефона. Видяла много неприлични снимки, изпратени от една и съща жена; мъжът ѝ също пращал такива фотографии на нея. В този момент светът ѝ просто се сринал... Не можала да се сдържа и когато той една вечер се прибрал у дома, го попитала. За нейна изненада съпругът се разкаял, помолил я за прошка, обещал да скъса с другата, защото много искал бракът им да провърви отново.

– Какво да правя? Изграждането на отношения наново след подобно предателство е много трудно – разплака се тя.


– Няма как да излекуваш болката си сама, съпругът ти трябва да се постарае също, за да може да възродите брака си. Думите не вършат нищо, налага се да има действия.

Аспарух погледна жената внимателно и чак тогава забеляза тъгата в очите ѝ, тъмната сянка под тях, изпъкналите вени на ръцете и бръчките на шията. Но възкликна:

– Колко чудесно изглеждате!

– Да, но само отвън – отговори Михаила.

– Че какво Ви е? Разкажете – разбира се, ако е удобно.

– Всичко започна с едно писмо... Следвах журналистика, но не станах журналист. Последният ми изпит беше при него.

Писмото? Твоята привлекателност е мистична... Започвам с тези слова и чак след това ти казвам „Привет!“ Искам още в началото на писмото си да кажа, че спрямо тебе нямам отявлена хитрост, но понеже не мога да говоря спонтанно и открито, се принуждавам да ти пиша. А и ти си ефирна и обвита в загадъчност като сбъдната фантазия. Господ те е благословил с красота и изящество, които поразяват от пръв поглед. Той ти е дал неустоим чар и обаяние, лъхащи от всяко твое движение, което се врязва направо в сърцето. Животът е безметежен, той не се повтаря, а искреният ми копнеж е отговорът ти да не развали твоята мистична привлекателност... Всички отиваме в небитието и защо тогава да не се стремим да откриваме тайните на живота като проектираме между нас най-съкровените си желания и копнежи...

Жената знаеше писмото наизуст.

Тогава тя за първи път изпитала всички очарования на сериозните отношения. Влюбила се е в преподавателя си и заживяла с него, а съжителството им останало в тайна.

Но Михаила попаднала под сянката, хвърлена от деспотичния характер на мъжа, да го неречем условно професор Мирков. Била под властта на голямата си любов към него; тя разрушавала и събирала, събирала и разрушавала душата ѝ. Тежко преживявала неговия непостоянен, надменен и ехиден характер и навика му да дели живота си с други жени. А най-важното – направил всичко възможно да затруни академичната ѝ кариера. Независмо, че имал претенции на интелектуалец, поведението му е било цинично...

– Виктор Франкенщайн!– отрони се от устата на Михаила.

– Какво?

– Мъжът, с когото съжителствам иска да ме превърне в… Не, той е Яго, който преследва своята цел, преструвайки се, че го прави от обич към мен...

Михаила не довърши. Стана, кимна с бегла усмивка и безмълвно тръгна към жълтата сграда срещу клиниката. Аспарух знаеше, че там е отделението по психатрия на областната болница.

Останал сам, той прелисти набързо досегашния си живот и си каза, че циникът е посредствена натура, обладана от корист, егоизъм и омраза; преследва своите егоистични цели с всички възможни средства. И попадна в пустота; светът пред очите му се промени, стана неясен. Ще дойде ден, когато ще ти си каже, че времето ти е изтекло, че земното ти пътешествие е приключило и вече ще вървиш по никога несвършващи пътища, защото не ние, а съдбата ни венчава и развенчава и избира посоката. От раждането си слушаме земната приказка, че светът е лъжовен, но той остава, а ние заминаваме там, откъдето не се връщаме...

Накъде, човече!

Стана, загърна се в зеления болничен халат и се запъти към клиниката.

Мюмюн ТАХИР


РЕКЛАМА



All Rights Reserved © 2006-2019    "СЕНИ МЕДИЯ" ЕООД - КЪРДЖАЛИ   e-mail: kardjalinews.media@gmail.com   Webdesign: SWS